Монголските войски яздеха през един проход към прашната следа. Когато стигнаха най-високата част, стана по-светло и двамата насочиха конете си към близкото било, надвиснало над равнината. Джучи вече беше разузнал този район. Прахолякът висеше като буреносни облаци в далечината и той преглътна на сухо, като си представи каква войска би могла да създаде подобна картина.
Накрая военачалниците спряха и вдигнаха ръце, за да спрат воините. Собствената им прашна следа пълзеше лениво на топлия ветрец. Врагът щеше да разбере, че е наблюдаван, но бе невъзможно толкова голяма сила да се придвижи през деня и да остане незабелязана.
Гледаха в мрачно мълчание окиченото със знамена множество, което се носеше на запад на не повече от миля разстояние. Войската превъзхождаше по численост ханските тумани — както пехотинците, така и огромният брой конници по двете крила. Долината бе дълга мили, но въпреки това изглеждаше твърде малка, за да побере грамадната маса хора.
Дори оттук Джучи виждаше копията, стърчащи като върхарите на гъста гора. Желязната броня блестеше на златистата светлина. Погледна към Джебе да види реакцията му и откри, че генералът се е навел ниско в седлото си и се взира като омагьосан.
— Виждаш ли лъковете? — попита Джебе, като присвиваше очи. Джучи не ги виждаше, но кимна. Искаше му се Субодай да бе тук, за да прецени размера на силата, с която щяха да се сражават.
Джебе заговори, сякаш вече правеше доклад.
— Двойно извити, като нашите. Имат и добри щитове, по-големи от нашите. И колко камили! Никога не съм виждал толкова много на едно място, нито пък да ги използват във война. На тази земя те ще бъдат по-бързи от конете ни. Не бива да даваме възможност на арабите да се възползват от това преимущество.
У Джебе имаше нещо, което винаги оправяше настроението на Джучи.
— Не забравяй и онези грамадни животни с рога, зъби или каквото е там — рече той. — Те също са нещо ново за хората ни.
— Слонове — отвърна Джебе. — Джелме разказваше, че е виждал слон в корионския двор. Страховити животни.
Посочи към черните флангове на шахската войска.
— Използват конницата по краищата, за да защитава центъра. Точно там ще намерим военачалниците им. — От билото виждаше цялата подредба на вражеската войска. По-малка група конници яздеше в центъра в безупречни редици. Джебе замислено задъвка устни. — Виждаш ли кутиите върху гърбовете на онези слонове? Заобиколените от конници? Там са главните командири. — Млъкна за момент и подсвирна. — Чудесни ездачи са. Виж само как поддържат строя.
Джучи се озърна.
— Плашещи са, а?
Джебе се разсмя.
— Не се бой, Джучи. Вече съм тук.
Джучи изсумтя, макар че наистина беше уплашен. Войската на баща му можеше да бъде погълната в това множество и той не виждаше никаква слабост в тъмните редици.
Двамата добре си даваха сметка, че са ги забелязали почти веднага след като се появиха на билото. Конници препускаха напред-назад през редиците и монголските военачалници ги следяха с интерес, като се мъчеха да не пропуснат нищо. Много неща не успяха да разберат. Макар да бе слушал описанието на слоновете, гледката на извисяващите се над конниците грамади бе страховита. Огромните глави сякаш бяха бронирани с кост и блестящ метал. Тръгнеха ли в атака, нямаше какво да ги спре.
Тъкмо се канеше да посочи един детайл на Джучи, когато огромен отряд арабски конници се откъсна от основната колона и се построи във вдигналата се пушилка. Звуци на рогове спряха останалите и дори тогава си пролича дисциплината на противника. Джебе и Джучи се спогледаха тревожно.
— Ще ни атакуват! — рече Джебе. — Джучи, трябва да се оттеглиш и да отнесеш вест на баща си. Всичко видяно днес ще бъде полезно за в бъдеще.
Джучи поклати глава. Баща му нямаше да го погледне с добро око, ако просто си тръгне. Информацията можеше да предаде и един-единствен пратеник, те не бяха дошли в земите на шаха, за да се оттеглят пред армиите му.
Възмути се, че Джебе е с него. Беше минал дълъг път с хората си и не му се виждаше уместно да отстъпва пред някой по-възрастен.
— Поне сме нависоко — рече той. Спомни си руските рицари, които се мъчеха нагоре по склона към него. Знаеше цената на това преимущество. В далечината арабските редици потеглиха в бърз тръс и Джучи внезапно се паникьоса. Знаеше, че не може да поведе тумана право срещу вражеските конници. Имаше и по-лесни начини да пропилява живот. Замисли се за бърз удар и бягство — така щяха да повлекат арабите след себе си в равнината. Хората му бяха в типичната за монголите форма, не беше сигурен обаче дали дзинските войници няма да изостанат и да бъдат избити.