В мирно време в цивилизацията нямаше място за касапи като него, но те бяха — и винаги щяха да бъдат — необходими, когато над богатите градове и зелените градини надвисне опасност. С влизането си във войската под ново име Халифа се бе спасил от присъди за убийства. В това го биваше най-много. Понякога му се плащаше, а друг път беше преследван, в зависимост от това как и кога прилагаше уменията си. Да препуска с хората си към зъбите на врага беше нещо, което обичаше. Шахът гледаше и ако успееха да окървавят мечовете си, за командирите щеше да има жени и злато за награда.
— Дръж строя, Али, или ще заповядам да те нашибат! — изрева Халифа. Горе се вдигна прах — значи врагът не беше побягнал. Едва виждаше във вдигнатата от хората му пушилка, но имаше само една цел, а конят му все още бе силен.
Видя как скалите отгоре стават по-големи, сякаш ги бутаха през ръба. Нададе предупредителен вик, но не можеше да направи нищо. Гледаше с ужас как канарите летят надолу, смазвайки хора и животни с противно хрущене. Изкрещя, когато един камък профуча толкова близо до него, че той усети раздвижването на въздуха. Приличаше на жив, когато подскочи и помете с трясък мъжа зад него. Само шест канари се срутиха върху хората му, но всяка отне живота на мнозина и остави след себе си следа от тела и разбита броня. Яздеха в гъсти редици и нямаше начин да избегнат ударите.
Когато лавината престана, оцелелите нададоха нестройни викове. Билото се намираше на не повече от четиристотин крачки и Халифа пришпори коня си напред, жаден да отмъсти на онези, които бяха убили негови хора. Видя пред себе си тъмна редица стрелци и инстинктивно вдигна щит и скри глава под него. Беше достатъчно близо, за да чуе командите на непознатия език. Стисна зъби. Шахът бе пратил четиридесет хиляди души нагоре по склона. Никоя сила на света не можеше да стори друго, освен да разреди редиците им, преди да започне клането.
Монголите стреляха отвисоко и пращаха по-надалеч от обикновено. На Халифа не му оставаше друго, освен да крие главата си, докато стрелите се блъскаха в щита му. Осмели се да надникне само за миг и една стрела закачи тюрбана му и го разви. Вместо да го оправи, той го сряза заедно с кичур от дългата си коса и го остави да се търкаля надолу по склона.
Отначало щитовете ги защитаваха, но когато до врага оставаха само сто крачки, въздухът бе изпълнен със свистящи стрели и мъжете умираха с десетки. Щитът на Халифа бе от дърво, покрито със сушена кожа на хипопотам — най-лекото и най-добро снаряжение от оръжейниците на шаха. Щитът издържа, макар че ръката на Халифа беше така натъртена, че накрая той едва го крепеше. Изведнъж усети как конят под него потръпна и започна да агонизира.
Халифа щеше да успее да скочи, но стъпалото му се закачи в стремето и за един бездиханен момент на паника десният му крак се оказа заклещен под умиращото животно. Друг кон се блъсна в неговия и той успя да се освободи, като благодареше на Аллах за намесата. Изправи се на песъчливата земя, плюейки кръв и побеснял от ярост.
Цялата предна редица бе повалена от стрелците и забавяше напиращите отзад. Много от хората му крещяха и се мъчеха да извадят забилите се в краката и ръцете им стрели, а други лежаха проснати, без да помръднат. Халифа изрева нови заповеди и мъжете отзад се спешиха, за да преведат конете си през нападалите воини. Разстоянието се скъсяваше все повече и Халифа вдигна сабята си високо, сочейки към врага отгоре. Още сто крачки, и желанието да убива го погълна. Ако не друго, придвижваше се по-бързо пеша, макар че всяка стъпка върху песъчливата земя изсмукваше силите му. Закатери се нагоре, готов да нанесе първия удар. Шахът наблюдаваше битката и Халифа почти усещаше погледа му върху гърба си.
Монголите се изляха през билото и се понесоха право надолу по стръмния склон. Понитата им се пързаляха с изпънати предни крака, докато задните бяха присвити, за да пазят равновесие. Пустинните воини се стегнаха да поемат сблъсъка, но за ужас на Халифа нова вълна стрели ги прикова на земята, преди противниците да се сблъскат. Не разбираше как е възможно монголите да стрелят, докато управляват конете си на такъв наклон, но залпът им бе унищожителен. Стотици умряха, докато вървяха пеша или водеха конете си, и този път стрелите бяха последвани от първата монголска редица, която се изсипа върху тях. Халифа чу виковете им да се засилват и да отекват от всички хълмове наоколо.