Джучи и Джебе се срещнаха по средата на предната редица. Не знаеха колко хора са изгубили по склоновете под билото. Арабите се бяха били добре накрая, но и двамата военачалници бяха доволни от постигнатото. Чингис щеше да научи силните и слабите страни на врага, а това щеше да бъде жизненоважно за него в близкото бъдеще. На тях обаче им оставаше да оцелеят в упоритото преследване. И двамата знаеха, че по-лесно е да гониш, отколкото да бягаш. Очите на орлите и на вълците бяха отпред, също като при хората. Да препускаш след врага поддържаше духа силен, а да го чуваш зад гърба си топеше увереността на туманите. Но въпреки това те не трепнаха.
— Мислиш ли, че ще ни преследват и в тъмното? — попита Джучи.
Джебе се озърна през рамо към преследващите ги ездачи. Тридесет хиляди души ги гонеха по петите и той не можеше да съди за качествата им. Двамата с Джучи бяха оставили толкова много трупове по склона, че гневът сигурно щеше дълго да държи арабите по следите им. Бяха ги отблъснали в хаоса на битката и сега те нямаше да ги оставят да се измъкнат без преследване. Докато гледаше враговете, Джебе трябваше да признае, че те са отлични ездачи. Бяха показали дисциплина и кураж. Срещу това двата тумана можеха да изправят единствено стоическата издръжливост, на която се бяха научили в суровите зимни степи. Нямаше да паднат дори ако трябваше да бягат до края на света.
Джебе погледна към залязващото слънце, което вече беше само златна ивица, като хвърляше гърчещи се сенки пред неговите хора. Даде си сметка, че не е отговорил на въпроса, и сви рамене.
— Изглеждат твърдо решени, но са по-бързи на къси разстояния. Ако бях на мястото на командира им, щях да изчакам съвсем да се стъмни и да се приближа, когато няма да можем да ги виждаме, за да ги отблъснем.
Джучи яздеше предпазливо, пазеше силите си. Лявата ръка го болеше и краката му се бяха вдървили. Старите белези пращаха болезнени бодежи по бедрата му, когато се опъваха. Въпреки това той се мъчеше да скрие гордостта си от постигнатото на билото. Атаката му срещу фланга бе разбила арабските войници, но Джебе не беше споменал нищо за това.
— Значи щом се стъмни, ще трябва да препуснем по-бързо около миля, така че да не могат лесно да скъсят разстоянието.
Джебе трепна при мисълта да препусне с пълна скорост по непозната земя. Най-големият им страх беше да не би арабите да знаят, че долината внезапно ще свърши, може би с блокирана клисура. Имаше вероятност туманите да препускат към собственото си унищожение. Джучи напрегна поглед да види какво има отпред, но върховете от двете страни сякаш нямаха край. Внезапен глад прекъсна мислите му и той бръкна в джоба си, за да извади парче сушено овнешко. На последната дневна светлина погледна колебливо черното месо, но накрая откъсна парче и го задъвка, след което предложи и на Джебе. Военачалникът го прие, без да каже нищо, и откъсна едно парче, преди да му върне остатъка. Не бяха яли от сутринта и умираха от глад.
— Когато баща ми воюва с кралство Си Ся, кралят използва железни пирони, за да забави нападащата редица — каза Джучи, без да престава да дъвче.
— Сега щяха да ни свършат работа — кимна Джебе. — Ако бяхме наредили всеки да носи поне по няколко, щяхме да се отървем от арабите.
— Следващият път, приятелю — отвърна Джучи. — Стига да го има.
Слънцето залезе и долината се изпълни със слаба сивкава светлина, която бързо преливаше в мрак. Имаха малко време преди изгрева на новата луна. Джучи и Джебе дадоха заповеди, които едва се чуха в грохота на копита, и темпото постепенно се ускори. И двамата водачи зависеха от издръжливостта на израсналите в степите понита. Съгледвачите редовно изминаваха по сто мили за един ден и Джучи и Джебе разчитаха на това, за да изтощят врага. Подобно на ездачите си, понитата бяха яки като стара кожа.
Чуха как отзад арабските коне преминават в пълен галоп, но вече бяха увеличили дистанцията. Джучи нареди последната редица да изстреля по три стрели в тъмното. Решението бе наградено с трясъци и викове, които отекнаха в хълмовете. Преследвачите отново изостанаха и военачалниците намалиха темпото, готови във всеки момент отново да препуснат в галоп. Монголските понита вече бяха участвали в бой и атака този ден. Много от тях бяха уморени и се мъчеха без вода, но нямаше начин да им дадат почивка.