— Видя ли знамената на шахската войска? — попита Джучи.
Джебе кимна, спомняйки си за множеството полумесеци по арабските редици. Новата луна беше важна за техните врагове може би защото бележеше началото и края на свещения им месец. Надяваше се това да не е добра поличба за препускащите зад тях.
Лунният сърп хвърляше сребриста светлина върху летящите през долината войски. Някои монголски воини я използваха, за да пуснат още стрели, докато Джучи не заповяда да пестят запасите си. Трудно беше да се убие човек с щит в тъмното, щеше да им трябва всяка стрела.
Халифа препускаше в свирепо мълчание начело на своите хора. Никога не бе изживявал нещо подобно на това лунно преследване и не можеше да се освободи от натрапчивата мисъл, че е лишил шаха от половината му конница на територия, която вече показа, че е враждебна. Беше преследвал бягащи войски и преди, но само за кратък див момент, преди врагът да се пречупи, след което можеше с радост да сече вратовете на бягащите или да пуска стрели, докато колчанът му не се изпразни. Подобни случаи му бяха скъп спомен като завършек на битки, в които се бе разминавал на косъм със смъртта.
Това тук беше нещо различно и той не разбираше монголските военачалници. Яздеха в добър ред и отблъскваха всеки опит да бъдат настигнати преди залез. Нима бяха изгубили самообладание? Не бягаха в безумна паника. По-скоро сякаш пазеха силите на конете си и поддържаха дистанция колкото да не ги достигнат стрелите на преследвачите.
Скръцна раздразнено със зъби. Раненият му хълбок пулсираше. Шахът беше избрал тази долина като най-прекия път в помощ на Отрар. Цепнатината между планините бе дълга повече от сто мили и се отваряше в голяма равнина недалеч от родното село на Халифа. Всяка следваща миля го отдалечаваше от основната войска и го караше да се пита дали монголите не го откъсват нарочно. Но не можеше да дръпне поводите и да ги остави да се измъкнат. Кръвта му крещеше за отмъщение за изкланите му събратя.
Луната изгря и му даде известно облекчение, тъй като можеше с часове да изчислява ъглите между червената планета Мереих до лунния сърп и източния хоризонт. Не можеше да определи дали резултатите означават добър късмет или не, и умственото упражнение не му донесе удоволствие. Нима монголите бяха замислили засада толкова далеч от бойното поле? Невъзможно. Докато луната пълзеше нагоре, той напрегна очи в сумрака за някакъв знак, че неприятелят се оттегля към друга сила, която дебне наблизо.
Не видя нищо освен гърбовете им. Яздеха така, сякаш не ги преследваше огромна армия бесни мъже, решени да им вземат живота. В тъмната долина не беше трудно да видиш неприятел във всяка сянка. Гневът на Халифа го поддържаше, когато студът се засили. Отпи глътка вода от мяха си и го тръсна раздразнено. Не беше го напълнил и му оставаше съвсем малко вода. Усещаше, че хората му го гледат, но нямаше какво да им каже. Не би се върнал при шаха само за да му съобщи, че врагът е избягал. Не можеше да го стори.
Джебе и Джучи прекараха голяма част от нощта в разговор. Взаимното им уважение се задълбочи още повече през дългите часове на седлото. Мъжете около тях дремеха на смени — до тях винаги имаше някой приятел, който да поеме поводите, ако конете им се отклонят от редицата. За пастирите бе обичайно да спят в движение, макар че обикновено това не ставаше на такива скорости. Никой не падна въпреки клюмналите глави. Туманите бяха намалили темпото, когато луната започна да се спуска в небето, и преследвачите им моментално бяха препуснали в галоп, скъсявайки отново дистанцията. Четири пъти ги бяха принудили да поддържат безумната скорост, но щом утрото наближи, двете войски препускаха в тръс, а по муцуните на изнурените им коне беше избила пяна.
Джучи видя вълчата зора и посегна да побутне Джебе. Луната избледня в сребристо над хълмовете. Започваше новият ден. Вероятно им предстоеше нова атака и мъжете наоколо разтъркаха очи, за да прогонят умората. Нощта сякаш се беше проточила безкрайно и в същото време бе траяла само миг. Въпреки врага по петите им обстановката беше странно спокойна, докато воините разделяха последните си запаси сушено месо и си предаваха меховете топла кисела вода, докато не ги изпразниха.