Джебе беше натъртен и с пресъхнала уста. Имаше чувството, че във всяка негова става се е набила прах. Кръстът го болеше и той с почуда погледна врага, който продължаваше да ги преследва. Когато светлината се засили, видя, че конете на арабите са изтощени и ездачите им се олюляват в седлата, но не бяха изпопадали, нито пък позволяваха на туманите да се отдалечат твърде много.
Джучи се гордееше с дзинците, които яздеха със сънародниците му. Бяха пострадали повече от всички останали и мнозина бяха изостанали в задната част на туманите. Въпреки това продължаваха напред. По-малко от половин миля разделяше двете войски и това не се бе променило от най-тъмните часове.
Докато слънцето изгряваше в цялото си великолепие, Халифа даде нареждания на командирите. Беше прекарал тежка нощ, студена и изтощителна. Краят на долината не се виждаше и той знаеше, че са изминали повече от сто мили наведнъж. На по-млади години сигурно щеше да се изсмее на такова предизвикателство, но на четиридесет коленете и глезените му го боляха при всяка стъпка на коня. Хората му също бяха изтощени, макар да притежаваха мрачната издръжливост на араби от пустинята. Вдигнаха глави, когато дойде заповед отново да скъсят дистанцията. Този последен път щеше да накара монголите да влязат в сражение!
Не препуснаха внезапно, с което да предупредят врага. Вместо това Халифа подкара бавно задъхания си кон и скъси разстоянието само на четиристотин крачки, преди монголите да реагират. Тогава той вдигна ръка и изрева с прашно гърло за атака.
Хората му забиха пети и изтощените коне препуснаха в нестроен галоп. Халифа чу как едно животно изцвили и падна, просвайки ездача си на земята. Не видя какво се е случило и когато наближи на двеста стъпки, сложи на тетивата дълга черна стрела от колчана си.
Монголите не бяха видели заплахата и отговориха със залп стрели, които пуснаха в галоп. Дори така точността им бе ужасяваща и Халифа видя хора и коне да рухват стъпкани от двете му страни. Изръмжа от ярост, щом перата на една стрела докоснаха бузата му. Конят му залиташе, но въпреки това намаляваха разстоянието. Пусна стрелата и изкрещя тържествуващо, когато тя улучи един неприятел в гърба и той падна от коня. Десетки други също бяха улучени, макар бронята да спаси някои. Падналите се озоваха под арабските копита и се загърчиха в прахта, а костите им се превръщаха в трески.
Халифа изкрещя дрезгаво на хората си, но те бяха на предела на своите сили. Разбра това от начина, по който се олюляваха в седлата. Много от конете бяха окуцели през нощта и изоставаха назад, а ездачите им напразно се мъчеха да ги подкарат с камшици и удари с ножници.
Замисли се дали да не им заповяда да спрат, но те бяха положили твърде много усилия. Каза си, че могат да издържат още малко, докато монголите не убият конете си и самите не започнат да измират. Очите му бяха възпалени от прахоляка, през който бе яздил през цялата нощ, и не му оставаше нищо друго, освен да гледа как врагът се отдалечава отново на половин миля и повече. Останаха на това разстояние, слънцето се издигаше все по-високо и по-високо, и никоя от страните не успя да увеличи или скъси дистанцията. Халифа прибра лъка обратно в кожения калъф зад левия си крак и потупа коня по шията.
— Само още мъничко, Голямо сърце — промърмори той на измъченото животно. Знаеше, че много от конете ще бъдат съсипани след такова препускане. Никога преди не бяха гонени толкова дълго и голяма част от тях никога нямаше да се възстановят. Чу още едно тупване и вик, когато един кон се сгромоляса някъде зад него, препъвайки онези около себе си. Знаеше, че ще последват и други, но въпреки това задните редици на монголите го примамваха и той присви очи срещу пушилката.
Туманите излязоха от сенчестата долина в равнината и настроението се повиши. Виждаха утринния дим от села в далечината и поеха на изток по добре отъпкан път. Някъде отпред имаше градове и потенциални подкрепления за преследвачите им. Джебе и Джучи нямаха представа колко души може да събере под знамената си шахът. Градовете можеха да бъдат опразнени за войната, или пък добре укрепени и готови да посрещнат набег на тяхна територия.
Пътят беше широк, може би заради огромната войска, която бе отъпкала земята само преди няколко дни. Монголската колона се стесни, за да стъпва върху твърда земя. Излязоха от планината в облак прах и продължиха да яздят по петдесет в редица. Мина пладне и жегата започна да поваля коне и хора и от двете страни. Те изчезваха под копитата. Монголите се потяха, а нямаха вода и сол, които да поддържат силите им. Джебе и Джучи започнаха все по-често да се озъртат отчаяно назад.