— Добре тогава. Получавате първата редица, когато наредя да спрем. Ще ви пратя копиеносци. Покажете ми, че заслужавате тази чест.
Дзинският командир се поклони в седлото и се върна отзад. Джучи не погледна към Джебе, но той кимна в съгласие.
Нужно бе малко време заповедите да се предадат по редиците. Те сякаш подействаха като глътка айраг на уморените мъже. Воините се поизправиха в седлата и приготвиха лъкове, копия и мечове. Докато все още продължаваха напред, Джебе изпрати копиеносците си да подкрепят тила и ги изчака да заемат позиции.
— Минахме дълъг път, Джучи — рече той.
Синът на хана кимна. След това нощно препускане имаше чувството, че е познавал Джебе през целия си живот.
— Готов ли си, старче? — попита той и се ухили въпреки умората.
— Точно като старец се чувствам, но съм готов — отвърна Джебе.
Двамата вдигнаха високо леви ръце и описаха кръг със свити юмруци. Монголските тумани рязко спряха и обърнаха задъханите коне с лице към наближаващия ги враг.
Джебе изтегли меча си и посочи към прашните арабски конници.
— Това са уморени мъже — изрева той. — Да им покажем, че сме по-силни.
Конят му изпръхтя гневно и препусна в галоп срещу врага, а хълбоците му се издуваха като ковашки мехове.
Халифа яздеше замаян. Ту се унасяше, ту отново идваше на себе си. Понякога си мислеше за лозето край Бухара, където бе видял за пръв път жена си. Струваше му се, че е там, а това препускане е просто трескав сън, изпълнен с прах и болка.
Хората около него нададоха дрезгави викове с пресъхналите си гърла и той бавно вдигна глава и примигна. Видя, че монголите са спрели, и тържествуващо пое изпепеляваща глътка въздух. Видя как задните редици вдигат копия и внезапно разстоянието между двете войски започна да намалява. Почти нямаше сили да говори. Опита се да извика, но гласът му бе немощен шепот. Кога беше свършил водата? Тази сутрин ли? Не помнеше. Видя приближаващата редица. Дзинските лица му се хилеха зловещо. Дори тогава едва успя да повдигне щита си.
Някаква част от него отбеляза, че приближаващите копиеносци носят малки щитове в левите си ръце. А стрелците се нуждаеха от двете си ръце за лъковете и ставаха уязвими, когато ги опъваха. Халифа кимна при тази мисъл. Шахът щеше да оцени по достойнство тази информация.
Двете армии се сблъскаха с вцепеняващ трясък. Тежките брезови копия разбиваха щитове и промушваха хора. На тесния път колоната се вряза в арабските конници и се заби дълбоко и още по-дълбоко, разкъсвайки ги на парчета.
Стрели засвистяха покрай ушите му и Халифа усети, че нещо изгаря стомаха му. Погледна надолу, видя забита стрела и се опита да я издърпа. Конят му най-сетне бе спрял да се движи и рухна на колене, когато сърцето му се пръсна в гърдите. Халифа полетя напред, но проклетото стреме се оплете в десния му крак, коляното се разкъса, а тялото му се усука, докато падаше. Изохка, когато стрелата се заби още по-дълбоко в него. Виждаше монголите да яздят като крале отгоре.
Не чуваше нищо, някакъв вятър ревеше в ушите му. Монголите ги бяха помели и той се изплаши за войските на шаха. Трябва да му се каже, помисли си и умря.
— Избийте всички! — изкрещя Джучи през грохота на копита и викове на хора.
Арабите се опитаха да се сплотят, но повечето едва успяваха да вдигнат повторно сабите си и падаха като ожъната пшеница. Военачалниците ги премазаха с колоната си, набирайки нови сили с всеки убит.
Минаха часове и прашният път стана червен от кръвта. Стъмни се и клането продължи, докато вече не можеха да виждат къде удрят. Онези, които се опитаха да избягат, бяха повалени със стрели или гонени като заблудени кози. Джебе изпрати съгледвачи да търсят вода и накрая се установиха на лагер на брега на малко езеро само на три мили по-нататък по пътя. Воините трябваше да внимават, тъй като конете им можеха да пият до пръсване. На мнозина се наложи да удрят силно понитата по муцуните, за да не пият прекалено много вода. Едва след като животните се напиха, хората се хвърлиха в езерото и тъмните му води станаха розови от кръв и прах. Гълтаха, пиеха, повръщаха и приветстваха гръмко военачалниците, които им бяха дали такава победа. Джучи се погрижи да похвали Шен Ту за начина, по който бе командвал дзинските войници. Бяха се врязали във врага с ненадмината свирепост и сега седяха край огньовете с монголите от двата тумана, горди от ролята, която бяха изиграли.