Очакваше някакво вълнение от новината, но остана разочарован.
— И? — попита Джебе.
Съгледвачът се поклони и отново се поколеба, вече напълно изгубил присъствие на духа.
— Бях пратен да ви кажа да се връщате колкото се може по-бързо, военачалнико. Господарят Чингис ще атакува, но друго не знам. От четири дни съм сам и ви търся.
— Можем да ги ударим в тила, ако се върнем в онази долина — каза Джучи на Джебе, без да обръща внимание на съгледвача.
Джебе погледна назад към хората си. Все още бяха на крачка от пълното изтощение. Воин от племената можеше да язди цял ден и после да се сражава, но конете имаха по-ясен предел на издръжливост. Преимуществото на атаката срещу задните редици на шаха можеше да бъде изгубено, ако отпочиналият враг се обърне и ги направи на парчета. Кимна мрачно на Джучи. Чингис щеше да очаква от тях да направят точно това.
— Войската на шаха трябва да се е придвижила от мястото, където я оставихме — рече Джебе. — Може да се наложи да яздим сто мили, а после и да печелим битка.
Джучи обърна понито си, готов да препусне.
— Значи трябва да побързаме, военачалнико — рече той.
Съгледвачът следеше с опасение разговора, без да е сигурен дали трябва да продължи да говори. Хвърли завистлив поглед към стадата от понита и арабски коне.
— Ако имате отпочинал кон за мен, ще препусна напред и ще кажа на хана, че идвате — рече той.
Незнайно защо, двамата военачалници се спогледаха и се ухилиха.
— Да виждаш отпочинали коне? — попита Джебе. — Ако намериш, взимай.
Съгледвачът отново погледна към животните и забеляза как стоят, за да дадат покой на изранените си крака. Хвърли поглед към редиците прашни, мрачни воини. Ръцете и краката на някои бяха превързани с ивици разкъсан плат, върху които бяха избили кървави петна. Самите воини го гледаха равнодушно и очакваха заповеди. Военачалниците им бяха показали собствената си сила при онова дълго препускане през долината. Оцелелите придобиха самоувереност, която не бяха познавали преди. Щом можеха да изколят трийсет хиляди араби, какво можеше да им се опълчи?
Разочарован, съгледвачът отново се поклони на военачалниците и възседна коня си. Беше почти момче и Джучи се засмя на нервността му. Погледна с нови очи масата конници. Бяха изпитани и нямаше да го подведат. Разбра удоволствието, което изпитваше баща му, когато водеше мъжете на война. Нищо не можеше да се сравнява с това.
Изцъка с език и съгледвачът се обърна към него.
— Кажи на баща ми, че идваме. Ако има нови заповеди, да прати съгледвачи по дългата долина на север. Ще ни намерите там.
Онзи кимна енергично и препусна, подгонен от важната задача.
13.
Шах Ала-уд-Дин Мохамед кипеше, а слонът под него се люлееше като кораб в морето. За последен път шахът видя кавалерията си преди дни, когато тя изчезна в далечината. След всяка утринна молитва той неизменно се обръщаше към слънцето да види дали се връщат, но надеждите му намаляваха с всеки изминал ден. На пустинните племена не можеше да се има вяра и той бе сигурен, че Халифа почива в някое далечно градче, без да го е грижа за предателството. Ала-уд-Дин се закле, че ще има разплата, след като монголите бъдат прогонени обратно в планините им или напълно унищожени.
Армията маршируваше твърдо напред към хълмовете, които го деляха от Отрар и монголския хан. Гледката на блестящите редици неизменно повдигаше застаряващия му дух. Всъщност нахлуването на диваците беше добре дошло за него. Почти дванайсет години бе подчинявал незначителни владетели и главатари и тъкмо когато се разбунтуваха най-силно, врагът се бе спуснал от север и ги беше принудил да изберат верността пред препирните и дребнавите междуособици.
Трудно му беше да не си мисли за Саладин, докато войската крачеше по каменистата земя. Великият владетел бе завладял Йерусалим и беше накарал кръстоносците да си плюят на петите. Саладин се бе изправял срещу врагове, по-свирепи и от монголския хан. Всяка вечер, когато войската се разполагаше на лагер, Ала-уд-Дин четеше личните записки на Саладин за битките му и научаваше каквото може, преди да пъхне книгата под възглавницата и да се предаде на съня. Наред с копието на Корана, записките бяха най-скъпоценното, което притежаваше.
Покритата хауда8 беше все още прохладна след нощта въпреки палещите лъчи на слънцето. Ала-уд-Дин наруши поста си с блюдо фурми и сушени кайсии, придружени с освежаваща глътка кисело мляко. Хората му носеха сушено овнешко и безквасен хляб, който отдавна бе остарял, но това нямаше значение. Отрар се намираше само на няколко дни път и малоумният му братовчед Иналчук щеше да го посрещне с най-добрите меса и плодове, след като му спаси града.