Стресна се, когато слугата му тихо се прокашля зад завесите.
— Какво има? — остро попита. Завесата се вдигна и разкри мъжа, застанал на стъпалото в каиша, минаващ през корема на слона.
— Последното кафе, господарю.
Ала-уд-Дин кимна и протегна ръка за чашата. Движеха се вече почти час и той с изненада откри, че черната течност все още дими. Надигна внимателно чашата, за да не разлее безценното питие по брадата си.
— Как успя да го запазиш горещо? — попита.
Слугата се усмихна, щом видя задоволството на господаря си.
— Слагам кафеника в кожена торба, пълна с пепел от сутрешните огньове, господарю.
Ала-уд-Дин изсумтя и отпи. Беше горчиво и превъзходно.
— Добре си се справил, Абас. Великолепно е.
Завесата се спусна и слугата изчезна. Ала-уд-Дин го чу как известно време подтичва покрай огромното животно. Несъмнено вече мислеше каква гозба да забърка за господаря си след молитвата по пладне.
Ако зависеше от него, Ала-уд-Дин щеше да отмени молитвите по време на поход. Губеха повече от три часа на ден заради тях и забавянето го дразнеше. Само че подобна постъпка щеше да се приеме като слаба вяра от онези, които търсеха повод да го предизвикат, така че той за пореден път пропъди мисълта. В края на краищата, именно вярата държеше хората му силни. Думите на пророка призоваваха към молитва и дори един шах не можеше да им се противи.
Най-сетне бе отклонил войската от огромната долина и беше тръгнал на север към Отрар. Отпред се виждаше редица кафяви хълмове, а след тях щяха да ударят монголското множество с цялата свирепост на мъже, израснали в суровите южни пустини. Ала-уд-Дин затвори очи в люлеещата се хауда и се замисли за онези, които бе повел на война. След загубата на ездачите на Халифа му оставаха само петстотин конници — личната му гвардия от благородници. Вече беше принуден да ги използва като пратеници и съгледвачи. За синовете на старите родове това беше кръвна обида, но той нямаше друг избор.
Назад в колоната вървяха и шест хиляди камили, натоварени с провизиите за цялата войска. Бяха два пъти по-бавни от най-добрите коне, но можеха да носят огромни тежести. Останалата част от войската се придвижваше пеша, а шахът и най-висшите командири пътуваха в удобства. Страшно много се радваше на слоновете и неимоверната им мощ — осемдесет мъжкаря в разцвета на силите си.
Погледна зад завесите, изпълнен с гордост от силата, която бе събрал. Самият Саладин би се гордял с такава войска. Шахът виждаше сина си Джелауддин, яхнал черен жребец. Сърцето му подрипна при вида на красивия млад мъж, който един ден щеше да го наследи. Хората обожаваха принца и на владетеля не му беше трудно да си мечтае, че потомците му ще владеят всички арабски народи векове наред.
Ала-уд-Дин отново се сети за конниците на Халифа и се помъчи да не позволи на гнева си да развали хубавата утрин. След битката щеше да ги погне по петите и нямаше да пощади нито един. Закле се в това, докато армията маршируваше напред и хълмовете бавно се приближаваха.
Съгледвачите на Субодай се върнаха в галоп, докато той се бе отпуснал на коляно и наблюдаваше равнините под хълмовете и войската на шаха. Простираше се на много мили назад и нямаше нужда да научава от младежите, че врагът идва през широкия проход, който бе избрал да защитава.
Когато съгледвачите се спешиха, той им махна с ръка.
— Знам — рече той. — Вървете да кажете на другите военачалници. Ще ги ударим тук.
В далечината видя конниците на шаха да чертаят зад себе си прашни линии през изсъхналите шубраци, докато яздят на север. Опита се да се постави на мястото на шаха, но му беше трудно. Никога не би повел такава войска през един проход. Вместо това щеше да заобиколи планините и да остави Отрар да падне. Разстоянията щяха да забавят шаха с още един месец, но монголските тумани щяха да бъдат принудени да го посрещнат на открито поле, без никакви преимущества.
Вместо това шахът бе избрал най-лесния път. Явно Отрар беше ценен за него. Субодай се учеше на всичко, на което можеше, и отбелязваше всяко решение, което би помогнало за унищожаването на врага. Много добре знаеше, че Чингис е стигнал прекалено далеч в тази страна. Вече не ставаше въпрос за възмездие срещу един град, а за оцеляването на народа. Бяха пъхнали ръце в гнездо на оси, не по-малко свирепи от империята Дзин, и залозите отново бяха скочили до небето.