Фред Саберхаген
Костите на Мерлин
I
Бе полунощ — мокра и студена, когато един приятел, залитащ, останал без дъх, дотича в опърпания ни лагер и задъхано ни съобщи ужасната новина, че Комор Прокълнатия и цялата му войска ни преследват. Името на човека, който с това ни спаси живота, ни бе неизвестно, но ние знаехме — предупреждаваше ни искрено.
Щом обърна поглед назад, продължавам да се възхищавам на проявената от нас смелост, защото ние, и седмината, които живеехме и пътувахме заедно, до един бяхме отхвърлени от обществото бедняци. Всички имахме някаква представа що за човек е Комор. Тя се основаваше само на слухове, макар и по-късно да се оказа ужасяващо точна — и веднага можехме да си представим какво наказание би отредил Прокълнатия за нещастни глупаци като нас, които го бяха направили за посмешище. Ала въпреки ужаса никой не изпадна в истерия, нито се отцепи от групата.
Дори и днес, спомня ли си онези дни, макар да е изминало забележително много време, и надявам се, съм се сдобил поне с малко мъдрост — дори и сега се учудвам, че повечето от нас нито се паникьосаха, нито се пръснаха като полудели при нашето бягство. Ако беше станало така, по-големите късметлии щяха поотделно да се изподавят в тресавищата и потоците или да паднат от някоя скала, а онези, които нямаха късмет, преследвачите щяха да сгащят. Съмнявам се, че някой от нас би оцелял по-дълго от ден-два. Може би нишката на някаква магия ни е принудила да останем заедно, но тогава тя е била твърде тънка, за да мога да я забележа. Ако е било така, въпросът кой е направил тази магия би могъл да бъде много заплетен.
Някои от нас сигурно биха вървели по-бързо пеша, отколкото със старата ни каруца, която трополеше подир двата немощни вола. Разтурихме лагера съвсем организирано, не искахме да зарязваме покъщнината си. Макар и тъй късно през нощта, охотно се повлякохме подире й. Младата жена на Бран, Джандрий, бе единствената, която се вози през целия път, наред с онзи, който се случеше да кара каруцата. Понякога и Мод се качваше, за да се грижи за нея.
Джандрий лежеше, увита в парцаливи одеяла, клатушкаше се и подскачаше винаги щом каруцата се натъкнеше на някоя буца, притискаше издутия си корем и почти в безсъзнание се молеше на всички богове, за чиито имена можеше да се сети. По това време бе изтекъл и деветият месец от бременността й и раждането всеки момент можеше да започне, затова нямаше избор в начина на пътуване. Бран, нейният съпруг, бе решен на всяка цена да бъде до жена си, щом дойде време за изпитанието. Всички ние, останалите, зависехме страшно от Бран. Без съмнение, голяма част от очебийната ни смелост би могла да се обясни с това, че всеки от нас изпитваше смъртен страх при мисълта, че може да бъде изоставен сам.
Както казах, ние бяхме бедни изгнаници — всеки по свой начин. Уникална поредица от случки бе довела всекиго при Бран. Бяхме заедно вече почти цяла зима и кръстосвахме земята повече или по-малко напосоки. Някои от нас — Пресуши шише, Мод, Ивалд — бяха видели и по-добри дни, също както и воловете. Джандрий и Вивиан бяха навършили пълнолетие — според представите на онова време — съвсем неотдавна, а Бран бе на ръба на средната възраст. Аз бях само десетгодишен и поначало не бях видял кой знае колко дни, добри или не.
Ние бяхме трупа актьори и през повечето време се сработвахме добре. Оттогава съм бил свидетел на много по-лоши представления от нашето, някои от тях — играни върху изящни, натруфени сцени. В някои отношения притежавахме истински талант. Сред нас имаше хора, които играеха ролите и на клоуни, и на жонгльори, на певци и свирачи на рог, на тъпанджии и танцьори, на разказвачи, гадатели и магьосници. Спирахме и пак тръгвахме, шляехме се насам-натам из провинцията и печелехме, колкото да ядем и да продължаваме по пътя. Бран ни казваше какво ще става по-нататък и какво ще трябва да правим ние — и не щеш ли, изведнъж, посред нощ, тъкмо в края на зимата, трябваше да раздигнем лагера край онова бедно село и сега всички до един се борехме да овладеем паниката и бягахме, за да отървем кожите си.
Времето поне бе само мокро и ветровито, можеше да бъде и къде-къде по-зле — свиреп и смъртен студ.
Единственото малко предимство, което си мислехме, че притежаваме пред преследвачите си — а, като имахме предвид всички истории за Комор, не се и съмнявахме, че преследване ще има — беше, че те сигурно не познават този край. Комор Прокълнатия и повечето от войниците му идваха от Бретан, отвъд морето, откъдето ги бе призовала — както и другите тирани и бъдещи завоеватели — вестта за смъртта на Артур. Комор вече сам се бе нарекъл крал и се надяваше да изкопчи и да задържи за себе си някое кралство.