Изтощени, напредвахме бавно и трескаво по опасния път току до ръба на скалите. Не един от нас се препъна и почти не се строполи в пропастта. Но не виждахме ни път, ни дори пътека, която да ни изведе долу, където може би имаше бряг и лодки. Пътят, който следвахме — сега той вече се бе превърнал в проста диря — ни водеше все по-близо към стълпилите се, недовършени на вид постройки пред нас. Но първо трябваше да се изправим срещу безкомпромисната стена, която ги отрязваше, преграждайки тесния полуостров от край до край. На мен тази бариера бе започнала да ми изглежда повече или по-малко солидна и обикновена — в крайна сметка, това беше просто каменна стена. Зад външния зид се мержелееше голяма къща, по-скоро имение, над която се извисяваше недостроена стражева кула от твърд варовик — на този си начален етап тя се издигаше половин етаж над равнището, където беше почнал да се оформя покривът на главната сграда — ако изобщо някога постройката се сдобиеше с истински покрив. По неравния ръб на кулата и по ръба на стената имаше знаци, че строителството беше спряно за през зимата — по зидовете можеха да се различат натрупана слама и тор, втвърдени от времето и студа, предназначени да не пускат водата да проникне в зидарията.
Колкото повече приближавахме полупостроената стена (върху горния й ръб бяха натрупани камъни, слама и малко конски тор, нищо мистично нямаше в нея), тя се издигаше все по-висока пред погледа ни и виждахме все по-малко от сградите и онова, което беше зад тях.
В тази посока полуостровът се надигаше още повече над водата и продължаваше да се стеснява, а най-накрая свършваше, някъде на километър и половина зад постройките, с остър, скалист нос. Краят му се виждаше съвсем, съвсем смътно дори и на светлината на светкавиците, които сега проблясваха доста по-надалеч. Бе невъзможно да се каже какво имаше там, накрая на твърдата земя — още сгради или просто още скали.
Очевидно някой бе видял в този скалист, вдаден навътре полуостров, добро място за гранична крепост, защитена от нападение откъм морето.
Бран прекъсна ругатните, колкото да повтори: „Да, твоето мнение отначало изглеждаше достатъчно добро; много години минаха вече, откакто римляните строяха по нашите земи.“
— Да, обаче е римски строеж — Пресуши шише се противопоставяше далеч не неохотно на водача ни. Всички с желание му се противопоставяхме, когато си мислехме, че знаем за какво си говорим. — Я погледни как са изсечени и наредени камъните.
Наистина едва ли изглеждаше вероятно някой от нас да различава ясно подробностите по онези камъни. Но в момента Бран нямаше нито желание, нито енергия за продължителен спор, и разговорът замря. Каруцата, чиито колела напрегнато скърцаха, продължаваше да се бори с неравния път. Ивалд, чийто ред бе да кара воловете, шибаше капналите животни с пръчка.
Далеч под нас, само на метър отляво и отдясно, и все пак невидимо в мрака, морето се нахвърляше върху скалите, тътнеше сърдито и се оттегляше. Зад нас, докъдето ни чуват ушите, по едва различимия път без всякакви разклонения се простираше зловещото безмълвие на нощта.
Вече бяхме стигнали толкова близо до стената, която преграждаше пътя, че ако там имаше някакви стражи, що-годе будни, със сигурност досега да ни бяха открили. Близо до средата си каменната бариера се разрастваше в два пилона — всеки от тях представляваше по-висока и по-дебела част на същата стена. Но — смайваща гледка! — между тези два бастиона, точно по средата на зида, беше зинала тъмна празнина. Очевидно портата, която трябваше да бъде там и нормално би била затворена по това време на нощта срещу натрапници, вместо това бе оставена отворена — знак или за неразумно доверчиво гостоприемство, или за величествено нехайство.
Нещо, което можахме да определим, когато доближихме още повече, беше, че сградите, макар и само частично завършени, не бяха изоставени. Влажният морски вятър донесе миризма на пушек от дърва, а в онази част от пейзажа, оградена от двата стълба на вратата, виждах и две-три оранжевеещи се пролуки, отразяващи светлината на огъня, който гореше в една от сградите.
Приканващата ни да влезем врата изглеждаше широка тъкмо колкото да мине нашата каруца, но Ивалд спря изтощените волове точно отпред.
За миг никой от нас не посмя да влезе.