Военен пост, частна крепост, религиозна общност или укрепено имение — на когото и да принадлежеше дворът, чийто праг се готвехме да прекрачим, явно вътре никой не беше на пост.
Каруцата спря и Бран и Пресуши шише тръгнаха напред, като че ли се бяха договорили. Пресуши шише облегна ръка на дръжката на кинжала си, най-голямото оръжие, което притежаваше някой от нас.
Двамата мъже продължиха с колебливи, страхливи подвиквания на почти всяка крачка — известяваха за присъствието си. Бран вървеше крачка по-напред. Те преминаха през отворената врата и скоро ги изгубихме от поглед.
Едноръкият Ивалд се бе изкачил на високата капра и стърчеше там, вторачен в тъмното, а от носа му капеха студени капки дъжд. Ние с Вивиан междувременно се бяхме сврели под каруцата и най-накрая можехме да останем поне за малко на сухо. От време на време чувахме как Пресуши шише и Бран си говорят в тъмния двор отвъд стената. После единият тропна силно — прозвуча като удар с дръжка от кама — по нещо дървено в просмукания с влага мрак. Не последва никакъв отговор и единият от тях сигурно бе дръпнал някаква дръжка, защото изведнъж вратата се отвори с тътнещ звук и изля в нощта скромен поток от светлини на факли и огньове. Дворът като че ли беше застлан с калдъръм.
До нас, отвъд вратата, се донесе ясно гласът на Бран:
— Хей, има ли някой вътре?
Никакъв отговор.
— Хей?! По дяволите, не ми казвайте, че тук няма никой!
Присъствието на Бран и Пресуши шише и виковете им, повторени на три-четири езика, които и двамата владееха, не предизвика никаква реакция у онзи, който толкова неотдавна бе запалил огъня и факлите. Съвсем скоро Бран се обърна и ни викна, Ивалд скочи и поведе воловете през отворената порта. Каруцата спря на плочите в двора. Вивиан и аз я последвахме пеша.
Бран се обърна към нас с властен тон:
— Влизаме вътре. Трябва някъде да се подслоним; навън сме живи загинали.
Нямаше нужда никой от нас да бъде придумван. Джандрий в едно прекъсване между конвулсивните родилни болки бе извадена изпод подгизналото платно на каруцата, а после я занесоха, премигваща, стенеща и мокра, в онова, което сигурно беше голямата зала на главната сграда. Струпахме се вътре — прозявахме се, от нас капеше вода — малка окаяна тълпа точно зад незащитената порта. Взехме да оглеждаме покрития с плочки под, стените с мазилка и гредите на високия покрив.
Къщата бе със скромни размери, разбира се, в сравнение с именията и замъците. Макар и незавършена, тя беше по-голяма от всички постройки, които бях виждал дотогава, и затова впечатли мен, десетгодишния, още само с размерите си. Залата бе висока цели два етажа и пропорционално дълга и широка. Правоъгълната маса в средата всъщност не беше най-важното нещо в стаята, но все пак достатъчно голяма, за да насядат двайсетина души — стига да имаше двайсетина стола. От всяка страна на огромната стая имаше каменна камина с горящ огън, а на всяка от дългите стени две факли разпръскваха светлината си по равно. В далечния край, точно срещу входа, където се бяхме струпали, имаше внушителна двойна врата от потъмнял бронз или мед с дръжки във формата на тежка желязна халка. Вратата беше затворена.
Онзи, който е бил в стаята, не можеше да я е напуснал преди повече от петнайсетина минути. Над огъня висеше не много голямо прасе, изкормено и одрано, но все още с глава и крака, което цвъртеше; почти се беше опекло, ако съдим по мириса, който се носеше из стаята и от който ти потичаха слюнки — той се смесваше с дима от горящите дърва и с други миризми, по-трудни за разпознаване.
Масата беше наредена — с чисти чинии, гарафи с прозрачна вода и вино, малко дървено буренце, пълно с медовина, и някакви чудновати шарени глинени чаши и кристални бокали. Имаше и хляб, и друго ядене, сякаш никой не бе сядал на масата. Плодовете в купата бяха с такива невиждани за мен цветове и форми, че едва ли би ми минало през ум, че тези неща се ядат.
Чак след известно време някой забеляза, че на масата има само седем стола. Единият, малко по-масивен от другите, стоеше зад далечния й край — явно, че там седи най-важният човек, а от двете й страни по равно бяха разположени по три стола.
А пред всеки от седемте стола, струпани в единия край на дългата маса, бяха наредени изящни прибори, чинии, ножове и лъжици с най-фина изработка. Чистите чинии се оказаха метални — някои сребърни, а други дори и златни.
Ясно си спомням как зяпнах от почуда срещу роговете за пиене и блюдата от римско стъкло, украсени с рисунки на странни животни в червено, жълто и зелено. Те всъщност бяха първите стъклени предмети, освен няколко лошо изработени криви огледала, които някога бях виждал.