За кратко всички ние стояхме до вратата, пристъпяхме от крак на крак и съзерцавахме събраните тук чудеса, които сякаш ни канеха, и дъждовните локви по покрития с плочки под. Всеки миг в залата биха могли да се втурнат онези, на които по право принадлежаха тази великолепна храна и тези прекрасни напитки — въоръжени и побеснели от гняв, и щяха да налетят срещу нас. Кой знае защо си представях, че с тях ще водят и свирепи кучета. Щяха да ни изхвърлят отново навън, в бурята и да загинем, а кучетата да разкъсат онези от нас, които не бяха убити на място. Миг след миг отлитаха, а тези разгневени хора изобщо не се появяваха.
Колебанието ни не можеше да продължава дълго, твърде трудно беше за нас — огънят, на който можехме да се сгреем, бе толкова близо, а миризмата на печеното прасе направо ни подлудяваше.
Без думица да каже, Бран пристъпи напред, като наполовина крепеше, наполовина носеше стенещата Джандрий. Отведе я до една масивна пейка край стената. После Пресуши шише се втурна към другия край на залата. Извади кинжала си и го заби в горещото, мазно месо — искаше да махне прасето от огъня. Прасето не беше обръщано от двайсетина минути и беше започнало да се пърли от едната страна. Пресуши шише го дръпна от огъня и го тръшна на празното място в края на масата.
Междувременно и Бран бе прекосил залата надлъж и сега удряше тежко по затворената двойна врата. Аз се вгледах по-отблизо в дръжките и различих, че всяка от тях представлява бронзова лъвска глава, а от зъбите им висяха халки.
Бран изчака съвсем кратко някакъв отговор, сграбчи тежките халки с две ръце и ги дръпна с все сила. Вратите се поотвориха с трясък и в пролуката между него и вратата съзрях тъмна зала — беше голяма, но не можеше да се определи колко. Вътре се виждаше маса и смътни очертания на други мебели, но явно и там нямаше жив човек.
След миг Бран притвори отново вратите и се обърна.
— Там няма никой — той отново извърна тревожен поглед към Джандрий. После ме погледна настойчиво. — Амби, заведи воловете в обора — сигурно е зад къщата. Поне те да се посгреят и да хапнат.
Това постави всичко на място — щяхме да останем тук поне до края на нощта, за добро или за зло — или щяхме да оцелеем, или да умрем.
Не възразих, но не пропуснах да отмъкна една мека, бяла питка от голямата маса и да я пъхна под ризата си, да не я навали противният дъжд, щом изляза навън. Пресуши шише, който вече ръфаше като някое хищно животно мазния свински бут, дойде с мен — предполагам, защото си мислеше, че подлуделите от ужас обитатели на къщата може и да са се подслонили в обора или в някоя от другите постройки. Или поне защото там можеше и да има някой — свидетел, от когото бихме могли да разберем защо къщата изглеждаше като изоставена само минути преди да пристигнем.
Пресуши шише ми помогна да разпрегна воловете. После, като мънкаше нещо, повече на себе си, отколкото на мен, метна на рамо тежкия оглавник и го понесе към обора, а аз поведох животните, които едва пристъпяха на разранените си копита.
Обора намерихме съвсем лесно — той се издигаше, точно както бе казал Бран, на няколко метра зад къщата. Не беше много голям, но си имаше всичко — просторна, проста и здрава постройка, в която нямаше нищо тайнствено, поне на вид — освен може би това, че имаше храна в изобилие. Имаше няколко празни ясли, а в другите бяха вързани коне и една-две млечни крави. Тук можеше да подсушим воловете и да ги нахраним — яслите преливаха от жито и сено.
Но никой не се криеше в обора. Пресуши шише награби една вила, взе да ръга купа сено и за по-сигурно я разрови чак до средата. После започна да нарежда — какво биха могли да му сторят боговете, дали стаята, от която току-що бяхме излезли, наистина е голямата зала на истинско имение — или дали това наистина беше римска постройка. Твърде много странни неща имало тук, на това място, и те го правели твърде различно от всички замъци и имения, които бил виждал досега.
Пресуши шише заби дългите зъбци на вилата в куп сено — движеше се замислено, сякаш искаше да изпита кое какво е на това странно място. Никой не се криеше в сеното. Някъде горе, извън полезрението ни бълбукаше вода и се стичаше по покритите с мед тръби, бяхме ги мярнали навън, които я отвеждаха от недовършения, но яко укрепен срещу водата покрив в цистерни, сякаш миниатюрната крепост се запасяваше срещу обсада.
Да се погрижим за воловете и да ги вържем пред пълните ясли с храна ни отне едва минути, но много преди да си тръгнем, вече бях излапал хляба. Покрита с камъни пътечка водеше от обора към един заден вход, който нито беше заключен, нито преграден. Този път ни отведе в кухнята — голяма и добре обзаведена; в две печки горяха огньове, а на тезгяха имаше още хляб, топъл-топъл, току-що изваден от фурната. Един пресен хляб, по-голям от онзи, който бях изял, се завърна с мен през една странична врата в голямата зала, където въпреки опустошенията, нанесени от гладните ми другари, открих, че на масата и в камината имаше още много, много ядене. Мод беше нарязала къс месо от печеното прасе по по-цивилизован начин и сега примамливи парченца и филии печено лежаха на огромно сребърно блюдо на масата, а край него се въргаляха кокали и мас.