Един огромен камък, очевидно изстрелян от някоя обсадна машина, задумка по стените и се приземи с трясък в двора. Писъците на ранените и ужасените се издигнаха към небето.
— Бързо! Нататък! — изкомандва гневно Моргана и отстъпи назад с вдигнат показалец.
Огромните порти сред високата стена се разтвориха с трясък по магия. Войската на Вотан изглеждаше страховито, готова всеки момент да връхлети върху защитниците на замъка. Илейн натисна газта и големият микробус подскочи и тръгна с рев по спуснатия въжен мост.
Вън се ветрееха знамената с бобровата глава — знамената на Комор. Хора в ризници крачеха редом с по-едри същества, които не бяха човеци, и оформяха разпокъсани редици. Отначало те се огънаха пред набиращия скорост микробус, но после отново се сключиха отпред, по-стегнати от всякога.
XXVIII
Нито Бран, нито аз разбирахме какво ще стане, щом напуснахме крепостта на Моргана. Но не мина и час, и армията, предвождана от Мордред и Комор, пристигна при замъка и връхлетя яростно върху защитниците му.
Никой сред онази войска не забеляза, че ни няма — нито мен, нито Бран. Нито пък знаеха, че неотдавна сме били под покрива на Моргана — пък не ги беше и грижа. Аз, един-единствен викинг, нищо не струвах според сметките на Мордред, а със сигурност той би оценил чифт каруци, натоварени с певци и артисти наред с инструментите им за струващи по-малко и от нищо. (Прокълнатия, какъвто си беше, без съмнение все още от време на време си мечтаеше как ще одере жив горкия комедиант, посмял да го обиди; но той съзнаваше, че неговите фантазии нямаха никакво значение за Мордред — а тук наред с духа на Вотан командваше Мордред.)
Вярвам, че малката групичка комедианти бе доволна, че отново им правя компания. Или поне повечето от тях — мисля, че повторното ми появяване бе разстроило Джандрий. Но макар и присъствието ми да създаваше проблеми, всички от трупата на Бран ме познаваха като здрав и силен защитник, що се отнася до определен вид трудности.
Когато след няколко часа спряхме, за да починат воловете, използвах възможността да огледам хубавичко Трона на риска, който караха във втората каруца на Бран, покрит със свободно висящо, избеляло одеяло. Когато отметнах покривалото, ми се стори, че столът под него изглежда съвсем обикновен — или поне не по-различен от другите резбовани столове, обкръжаващи кръглата маса в имението на Мерлин — сред орнаментите забелязах няколко дракона и други фантастични образи.
Докоснах едната от дървените облегалки, но нищо не стана. Погалих полираното дърво. Както обикновено, не можах да доловя присъствието на магия.
Бран бе застанал до мен и също размишляваше над стола.
— Трябва да го занесем обратно на Мерлин — намръщи се той. — Мразя да ме въвличат в игричките, които по-великите от нас си играят помежду си. Но какъв избор имаме, щом те настояват да се включим? — Бран млъкна, после добави: — Мисля, че най-добре ще е да спираме всеки ден или нещо такова и да изнасяме представления, както обикновено. Така хората по-малко ще подозират, че караме нещо крайно необикновено. — После ме погледна и се усмихна. — Разбира се, ти няма да играеш, сър Хакон. Ние ще сме твоите слуги — само твоя свита.
Покрих отново стола, метнах одеялото привидно небрежно, тъкмо както преди, и продължихме. Известно време вървях пеш редом с каруцата, повел коня за поводите. Новите волове наистина бяха млади и силни. Почудих се дали магията на Мерлин създава подобни същества от нищото или само ги подчинява на волята му? Изглеждаха като истински, миришеха като истински, по запотените им гърбове кацаха мухи, съвсем като при всички товарни животни, докато теглеха гладко търкалящите се колела напред с равномерна крачка, почти в тръс, въпреки че сега цялата трупа, или поне повечето от оцелелите й членове, се возеха, а не вървяха пеш. Дори пътищата — или поне онези, по които тръгвахме ние, бяха необичайно гладки и равни, минаваха старателно между хълмовете, за да избягнат изкачванията, и пресичаха реки и потоци само там, където водите течаха мирно и спокойно. Помислих си, че вече няма да се изненадам особено, ако се сблъскаме с тролове или великани, но по пътя ни не се препречваше нищо по-необикновено от крави и пастири.
Вече от часове бяхме изоставили зад гърба си битката край замъка на Моргана и за пръв път спряхме, за да играем в едно селце.
Посещението в замъка на Моргана ме бе навело на много размисли. Въпреки подигравките на дамата идеята, че някой ден мога да бъда коронясан за крал от Мерлин продължаваше да владее въображението ми. А сега си мислех, че е възникнала и възможността самата Моргана някой ден да поиска да стана неин консорт. Не беше ли го казала самата тя?