Докато се опитвах да се подготвя мислено за такова високо положение, разсъждавах, че щом се издигна на власт, не мога да направя нищо по-добро от това да направя Бран свой съветник и говорител. Артистът може и да не беше от по-висок произход от мен, но говореше много по-гладко, отколкото аз някога бих могъл, и бе безкрайно по-добър в разговорите за книги и поезия. Бях го виждал да борави с меч и копие, и докато си мислех, че няма и минута да издържи насреща ми с подобни оръжия — наистина малцина можеха — мнозина воини, не биха могли да се сравняват с него. Притежаваше необходимия хладен ум в разгара на битката, който важи много повече от всякакви техники, на които човек може да бъде обучен или научен.
Но освен това осъзнах, че привличането, което изпитвах към жена му, се е превърнало за мен по-скоро в бреме, отколкото в радост. Е, винаги в морето за мен бе имало достатъчно риба. Щом щях да ставам крал, трябваше ми по-достойна за кралица жена от нея. И ако съдбата някой ден отредеше да стана консорт на Моргана… е, добре.
Джандрий се бе постарала по всякакъв начин да бъде добра майка — в пределите на нейния интерес, който всъщност не се простираше твърде надалеч. Не че не харесваше мъжа си, нито пък искаше да се отнася жестоко с него. Но онова, което май наистина бе важно за нея, бе нуждата да се опита да се издигне над сегашното си положение. Бях сигурен, че все още си мечтае да бъде благородна дама или кралица.
Може би се чувстваше наранена от новото ми безразлично отношение. Бяхме на път едва от два дни, когато тя ми каза да престана да я закачам. Аз нито я закачах, нито го бях правил от доста време насам, ала все пак това нарани суетата ми.
Стигнахме морския бряг и поехме по него. Пейзажът ми изглеждаше съвсем непознат, ала Бран неуморно се влачеше напред. Предположих, че той знае — по онзи особен начин, по който хората в Логрис знаят накъде вървят — къде отива.
Когато малката ни кавалкада — един рицар на кон и две теглени от волове каруци най-накрая отново навлезе в околностите на скалата на Мерлин, за пръв път бяхме дарени с възможността да съзрем как е изглеждал първият Камелот — скромният строеж, който е бил тук, преди Мерлин да пристигне, за да издигне Артур на трона и да възвеличае това място с великата си магия.
Онова, което съзряхме, бе постройка, малко по-голяма от крепост, с тръстикови покриви, с дървени палисади. Зидарията се състоеше само от чифт концентрични каменни стени, зидани без хоросан. Край постройката ровеха прасета и крякаха гъски.
Но колкото повече се приближавахме, толкова повече гледката се променяше. Разбира се, очаквахме номерата на Мерлин, и все пак се чудехме и дивяхме. Когато приближихме на стотина метра, пред нас се изправи вълшебната картина на стария Камелот: великият замък се бе възправил, както преди.
И когато изминахме още двайсетина метра, старият Камелот почти бе рухнал. Пред нас се издигнаха изоставени развалини.
Представих си кръглата маса, насечена и изпотрошена, да се таи някъде сред руините и да чака да я спасят. Във въображението си виждах как прости селяни изрязват инициалите си и мръсни картинки в дъбовата дървесина. Продължихме напред — искахме да се освободим от болезнената гледка — и когато най-сетне пристигнахме, всички тези ефимерни видения се изпариха.
Каруците на Бран спряха пред портата на бившето имение на Мерлин и хората наскачаха. Останах в седлото миг по-дълго — дивях се колко драстично наистина се е променило мястото, откакто го бяхме напуснали само преди броени дни. Недостроените стени, които си спомнях, вече ги нямаше. Могъществото на Мерлин бе издигнало Камелот от руините му и сега го превръщаше във великолепен замък.
Скочих от коня. Като водач трябваше пръв да доближа замъка, с готово за бой оръжие в ръка.
Бран се поколеба, после тръгна с мен — следваше ме на крачка отдясно зад гърба ми. Влязохме във външния двор и спряхме. Присъствието на многобройни коне, мулета, каруци и прислуга сочеше, че вътре явно са се събрали важни хора.
Пристъпих напред и към мен се заизвръщаха погледи. Бран ме следваше на крачка. Стражът на вратата, щом тръгнахме право към него, само ни погледна и безмълвно отстъпи навътре.
Когато вратата на голямата зала се отвори пред нас, се намерих пред кръглата маса, а край нея се бе събрала компания от благородни мъже и жени.