Бран и Вивиан помогнаха на Джандрий да се преоблече в сухи дрехи. Казаха ми, че горе в спалните имало много, в най-различни размери и модели. Обектът на грижите им не изглеждаше кой знае колко по-добре след промяната — сега лежеше сред сухи одеяла на една кушетка в края на залата. Старата Мод и младата Вивиан я наглеждаха поред.
Аз веднага се плъзнах в един страничен стол и се нахвърлих върху хляба, плодовете и месото.
След като поутолих глада си донякъде, макар и не напълно, реших да поизследвам замъка. Не ме вълнуваше особено дали ще намеря обувки, нито дали ще хвърля парцалите и ще ги заменя с нови дрехи — облякох ги само за да се стопля. За мене странното само по себе си винаги е било интересно, и, каквото и друго да бе вярно за тая къща, тя си беше изключително странна. Понесъл остатъка от втория си сандвич със свинско, преминах през няколко други стаи, първо на долния етаж, а после и на по-горния, влизах вътре и зяпах.
Широкото главно стълбище, което започваше от нишата точно срещу главния вход, изкачваше един етаж и после рязко свършваше с временния дъсчен покрив, по който дъждът барабанеше кухо. Но нито през тази бариера, нито през довършените, измазани тавани на спалните, които заемаха по-голямата част на готовия втори етаж, не се процеждаше вода. Свещи, или огньове в камините, или и двете едновременно горяха във всички горни стаи. Пътуващите циркаджии довечера щяха да спят на топло — ако изобщо смеехме да заспим.
Хората, които са живели в тези стаи, със сигурност бяха богати — с просто око се виждаше. В къщата имаше много отделни стаи — далеч повече, отколкото бях виждал в която и да било къща.
Гласът на Пресуши шише отекна от залата долу — мърмореше, че една истинска римска вила би трябвало да има система за централно отопление.
Дрехи, които наглед стигаха да се облече цяло село — богато село — наистина имаше. Подаваха се от сандъци и гардероби в три-четири от стаите горе, чиито врати бяха отворени. Почти всичко, което видях, порази мен, невежия, с изяществото си.
Повечето врати горе бяха украсени с резба, а само една беше здраво затворена. Не ми мина и през ум да се опитвам да я отворя, защото дори и в ранното ми детство малко врати оставаха затворени за мен. Щом се изправих в тази странна къща срещу дървената врата и си затворих очите, успях да видя зад клепачите си някои неща в стаята зад нея. Вътре имаше няколко интригуващи високи полици или шкафове, пълни с много сложни неща, чиято природа все още не можех да разпозная. Там се движеха някакви хора — мъже и жени, които никога не бях виждал. Бях абсолютно сигурен, че хората, които съзрях, не бяха зад онази врата, докато я гледах, но някога са били в тази стая. Или пък щяха да бъдат там в бъдеще. Образите бяха размазани и преливаха от магия, чиято жизнена сила и странност не приличаха на нито една магия, преживяна от мен досега.
Най-живото и забележителното от тези видения беше образът на онази, която, щом видях, нарекох Дамата с накитите. В нея имаше нещо различно, уникално; бавно осъзнах, че тя вероятно никога не бе влизала в тази къща и може би никога нямаше да влезе. И когато се вглеждах в нея, можех да я видя по-ясно от останалите. Не беше по-стара от Джандрий, или поне не изглеждаше, но по никакъв друг начин не приличаше на жената на Бран. С гарвановочерна коса, стройна, с бледолика екзотична красота, украсена с перли и диаманти; на врата й проблясваше огромен червен скъпоценен камък. Облечена в платове и кожи, които не знаех как да нарека, моята Дама с накитите се бе излегнала грациозно върху обвита с копринени драперии кушетка, сред слънчева стая с варосани стени. Огромна жълтеникава котка с лъскав косъм, с украсен със скъпоценни камъни нашийник, пантера или лъвица — по онова време аз не знаех тези думи — се бе излегнала в краката й. Без и да подозира, че я наблюдавам, Дамата с накитите се взираше в огромен кръгъл кристал, поставен на стойка до леглото й. И знаех, с онова знание, което получаваме от сънищата, че се взираше в някакво свое собствено видение.