Трейн ревеше и крещеше обиди. Те бяха почти неразбираеми за Илейн, тъй като бяха насочени към бившите му другари. Ругаеше вбесено Хакон, който някога се бил опитал да го убие. Очевидно Трейн се опитваше да догони Хакон.
Илейн почти нищо не успя да разбере, но Ланселот кимна.
— Докато пътувахме заедно, сър Хакон ми разказа това-онова за този човек. И той като Хакон е дошъл от Севера. Някога бил мирен селянин, после — еднорък жонгльор. Сега е берсерк, и то от най-лошите. Мъртвец, възкресен от Вотан.
— Той е КАКВО?! — за Илейн полусакатата танцуваща фигура изглеждаше като жертва на някаква ужасна катастрофа или нападение. Имаше нещо неестествено и в единствената му ръка — пръстите изглеждаха ужасно подути.
— Някога — Ланселот започна да облича останалата част от бронята си — пръстите на единствената му ръка били отрязани от Коморовите мъчители — така ми рече Хакон. Виждам, че са израсли наново. Но сега изглеждат като пръстите на трол. Чудя се дали пък троловете не са нещо като берсерките.
— Не знам. — Но Илейн се сети нещо и каза: — Видях го как удуши един леопард. — Всъщност тя НЕ го БЕ ВИДЯЛА, но… Взираше се в Трейн, който сега бе сграбчил в единствената си, отвратителна ръка дърво, дебело колкото крака му и по-дълго от цялото му тяло и го размахваше наперено сякаш беше бастун. — Какво смяташ да правиш?
Вместо да й отвърне направо, старият рицар смъкна стъклото и извика бодро:
— Сър Трейн, ако не преместите преградата, за да можем да минем, ще трябва аз да се погрижа да я преместите!
Отвърна му нечовешки рев.
Щом Бран и аз влязохме в голямата зала, празникът бе в разгара си — храната и питиетата се появяваха по вълшебен начин на масата. Но сега и храната, и виното бяха забравени. Всички стари другари на крал Артур, най-верните му рицари, бяха станали на крака.
Някои от тях оглеждаха построената наполовина зала и ридаеха. Тя им напомняше за разрушения Камелот. Но много повече бяха смаяни от работата, която бе започнал Мерлин по новия.
Те с огромно желание приемаха всяко предложение Артур да се върне при тях. Защото повечето от мъжете край масата бяха прошарени, покрити с белези от битки ветерани, стари другари на крал Артур. Тук бяха сър Тристрам, сър Пърсивал, сенешалът сър Кей, сър Говейн, сър Борс, сър Ектор и други. Тъмнокожият сарацин сър Паломид бе призован някъде от много далеч във времето и пространството с Бог знае какви сложни магии на Мерлин.
А сега Мерлин — не видение от скалите, а в по-възрастно тяло, отколкото го бях виждал да излиза от пещерата, бе дошъл отнякъде и стоеше от едната страна на голямата маса с тържествен израз. Той вдигна ръка, за да въдвори тишина, и мълчанието бързо се възцари в огромната зала.
— Пред вас вие виждате сина на Артур — каза бавно той, когато всички утихнаха, и посочи към Бран. — Негов истински син, макар и незаконен. И сега е време да го коронясаме за крал!
Из залата отново се понесе шепот — вълна на одобрение, която започна да набъбва, но преди да достигне най-високата си точка, отново последва прекъсване.
Вратата, през която бяхме влезли с Бран, отново потъмня. През нея връхлетя Моргана, крещейки, че армията, обсадила замъка й, се е оттеглила и Мордред и Комор настъпват към Камелот.
Тя властно вдигна ръка за тишина и залата отново утихна.
— Нося ви още по-важна новина. Вашият добър крал Артур е все още жив и все още е ваш крал. В този момент той също е на път към Камелот. Да се говори да бъде коронясан някой друг е чисто предателство!
След нов миг на гробовно мълчание огромната зала избухна в спорове, призиви и обвинителни крясъци. Сега голяма част от насъбралите се яростно се възмущаваше от предложението на Мерлин. Всички се отнасяха с дълбоко подозрение към предложението истинският Артур да бъде заменен с някой друг.
Моргана пламенно уверяваше всички, които искаха да я слушат, че Комор, Мордред и останалите сега бързат с обединените си войски към скалата на Мерлин и ще бъдат много доволни да чуят, че Артур има и нов съперник, протеже на самия Мерлин.
Мерлин — зрелият, знаменит Мерлин — не бе и помръднал. Той спокойно възрази на Моргана. Артур някога бил крал и не било отвъд границите на възможното отново някой ден да бъде крал. Но сега той бил неспособен да бъде крал — би ли могла сестра му да го отрече? Трябва да бъде избран друг — и кой би бил по-добър от неговия син?