Магьосникът говореше ли говореше — гласът му не бе висок, ала бе безмилостно хипнотизиращ и убедителен докрай.
Щом Мерлин, вече донякъде уверен, за пръв път прекъсна речта си, мнозина от старите воини, довереници на Артур, поискаха Ланселот да говори. Мнозина явно бързо се бяха съгласили вътрешно, че са готови да вземат решение, като се водят от това, което ще каже Ланселот.
Издигнах глас да им съобщя, че Ланселот е на път за насам; така бе обещала Моргана и се огледах, но вече никъде не се виждаше. Изглежда бе разбрала, че Мерлин е победил и се бе оттеглила.
Във високата, подобна на пещера зала на кръглата маса горяха факли, поставени в железни поставки покрай високата кръгла стена, и даваха в изобилие светлина и топлина. Залата, някога мрачна и мръсна, сега бе светла като лято. Мърлявите гоблени, покрити с неразличими фигури, бяха изчезнали и зад тях се разкриваха високи, чисти, слънчеви прозорци.
Всички едновремешни рицари непрекъснато повтаряха колко много приличал Бран на Артур.
Оттеглих се малко, след като говорих пред насъбралите се. Излезе, че сред споровете и врявата съвсем са ме забравили. Мечтата да стана крал, която таях от известно време, се бе обърнала в куха подигравка. Какво ли точно ми бе казал Мерлин, че да ме доведе до подобна мисъл? Опитах се да си спомня, но нищо съществено не ми дойде наум. Предположих, че ако някога се наложи да се доказвам пред тази компания, то ще трябва да е поне в ритуална битка.
Ако можех убедително да твърдя, че Ланселот ме е посветил в рицарски сан на някое бойно поле, или пък е изразил мнение, че трябва да бъда посветен в рицарски сан, това би ме издигнало невероятно много в очите им.
Излязох навън през огромната порта, търсейки въздух и открито пространство. Пред мен се издигаха полупостроените стени на Нови Камелот. Това щеше да стане голям замък, съвършенство на средновековното строително изкуство, а край него щеше да се ширне град. По-късно, много по-късно, най-после осъзнах, че творението на Мерлин е разположено извън нормалния поток на Времето, че основите му се намират извън нормалните измерения. Нови Камелот, здраво вкопан в кралство Логрис, бе разположен край устието на река, до океан — който сам по себе си също е почти безвременен и безкраен. Малко пристанище обслужваше замъка и града. Пейзажът навсякъде из мястото, което наричахме скалата на Мерлин, се бе променил рязко, но въпреки това можеше да се разпознае.
Зад стените на замъка рутинната работа по поддържането на домакинството се извършваше също както преди в имението сякаш по магия. Щом някой поискаше, водата потичаше от кранове и чучури, а цистерните на покрива постоянно бяха пълни — отново чрез магия. Пепелта и другите боклуци някак си изчезваха от само себе си, кравите и пилетата си оставаха здрави, даваха мляко и носеха яйца, а запасите от дърва за горене, зърно, месо и вино постоянно се възобновяваха на полиците и в ледниците.
Вътре в голямата зала Мерлин отново бе взел думата. В убедителната си реч в защита на коронацията на Бран той се похвали, че е търсел из най-отдалечените и опасни краища на света могъщия източник, който да му помогне в това начинание.
Под силното влияние на магьосника се бяха събрали вече към хиляда, може би и повече души. Някои бяха доброволни домашни прислужници и магията им помагаше в задълженията им. Други бяха истински рибари, ковачи на оръжия, търговци и занаятчии, пътешественици и учени, някои от тях — от най-затънтените краища на света.
Обикновени хора от най-различни времена и места из целия свят бяха започнали да се заселват в постройките на Нови Камелот встрани от самия замък. Сега тук липсваха различия по раса, богатство, вяра или произход. Говорихме с хора, дошли да искат пророчество от Мерлин и да молят Артур да им помогне срещу потисничеството в света — и после бяха решили да се присъединят към голямото начинание — възстановяването на Камелот.
И сега сред спора възникна въпросът за избор на име, под което Бран да бъде коронясан. И тук нямаше никакво място за дълги колебания.
Крал Бран Първи? Артур Втори? Дори и ако не се вземаше предвид, че Артур Първи не е съвсем мъртъв, имаше причини — за мъдрия читател няма нужда да ги посочвам — най-после Бран за пръв път сам да издигне глас и да се възпротиви яростно на това име, да се възпротиви с истински гневен плам на идеята, че изобщо трябва да стане крал. Но старите рицари от свитата на Артур вече не искаха да приемат никакъв друг обрат — единственият въпрос за тях беше дали той трябва да приеме името на баща си.