Не, не съвсем единственият въпрос. Някои, включително и Мерлин, искаха християнски обред за коронация, а други гледаха по-благосклонно на старите богове. Заговори се за ритуал, в който да участват свещеници от няколко религии.
Докато вътре в залата ставаше всичко това, до ушите ми стигна собственото ми име — някой ме зовеше с мек шепот. Двете каруци на Бран все още си бяха там, където бяха спрели, когато пристигнахме, и Моргана, застанала в сянката на едната, съвсем сама-саменичка, ми се усмихваше приветливо и ми кимаше.
След миг вече бях при нея. В каруците нямаше никой, както и в целия двор — малката трупа на Бран се бе струпала в голямата зала, за да разбере за какво е целият този шум.
— Май загубих — рече с копнеж Моргана. — Кой би устоял на Мерлин в разцвета на неговите сили, така решен да доведе своя замисъл докрай?
— Кой ли, наистина? Милейди, съжалявам…
— Няма значение, скъпи сър Хакон. Ти за нищо не си виновен. — Тя се усмихна с неустоима тъга. После изглежда й хрумна някаква светла мисъл. — Ала поне мога да поднеса на новия крал на Логрис подарък за коронацията му — помирителен дар. Скъпи ми Хакон, би ли извадил трона от каруцата? Тежък е, и не е по силите ми да го нося.
Подчиних се с охота.
После магьосницата се нацупи очарователно.
— Ще го сложиш ли сега тук, на слънце? О, това да не би да е драскотина…?
Сложих стола долу, както ми бе заповядано, наведох се да погледна и се обърнах, готов да й кажа, че не виждам никаква драскотина.
— Сбогом засега, миличък — измърмори Моргана и ме блъсна с яростен и точен удар. Изобщо не го очаквах. Ръбът на Трона на риска се вряза точно под коленете ми.
XXIX
Не видях как Моргана ле Фей блъска Хакон на трона, нито чух вика, който съм сигурен, че той е надал. Минаха минути, преди да чуя дори лъжлив разказ за събитието и доста по-дълго време трябваше да мине, преди да разбера истината. Но всеки, намиращ се на километри наоколо, усети непосредствения резултат. Присъствието на недостоен рицар върху Трона на риска изведнъж потопи Логрис в мрак, само за миг, сякаш някой му бе дръпнал шалтера. В същото време твърдите скали, сред които бяха погребани костите на Мерлин, започнаха да треперят и да се цепят под краката ни. Бедата се усилваше и от това, че само секунди по-късно фигурата на Мерлин, господствала над всички в залата, изчезна внезапно и без предупреждение.
Струва ми се, че логичното място да започна своята част от този разказ е моментът, когато влязох в голямата зала на крачка след Хакон. Образно казано, бях поразен от гръм, когато осъзнах — сякаш настъпваше земетресение — че аз съм онзи, който старият Мерлин бе избрал да замени крал Артур.
И истинските гръмотевици щяха скоро да последват; дойдоха заедно с бурята като звуков съпровод на истинското земетресение, което сега люлееше света на Логрис.
Само секунди преди дяволското коварство на Моргана да го накара да изчезне, Мерлин бе обявил, че церемонията на коронацията трябва да стане колкото може по-скоро, в много по-величествена зала от всички зали, с които се бе хвалил старият Камелот, въпреки че новопостроеният по вълшебен начин замък все още не бе завършен и горните краища на каменните стени изглеждаха прозрачни.
Земята започна да се тресе в мига, когато Хакон неволно седна на трона, и трусовете продължиха няколко минути. Части от горните стени на залата на кръглата маса заедно с високите греди и покрива скоро започнаха да се откъртват и да падат; носеше се и грохотът на скалите под къщата. С всеки миг нови и нови късове зидария и дърво рухваха с трясък. Оцелелите вътре в Нови Камелот се мятаха насам-натам — някои пищяха по най-нерицарски начин и се опитваха да се измъкнат навън, преди падащите греди, камъни и плочи да ги погребат под себе си.
Моргана ни посрещна навън. Небето изведнъж бе станало толкова черно сякаш бе среднощ. Огромни облаци се вихреха насам-натам. Тя стоеше до празните ни каруци близо до трона. На него нямаше никой.
— И къде е сега вашият велик магьосник? — изпищя тържествуващо Моргана. — Няма го, а? — тя прикова поглед в мен. — Къде ти е сега короната, дребно човече такова?
— Нямам корона — рекох аз. — Нито пък съм я искал. — Но изведнъж следващите ми думи, без да съм го мислил, излязоха под формата на кралска заповед. — Обясни какъв е този хаос, който предизвика. Къде е Хакон?
Тя помълча. Внезапният дъжд бе прилепил тъмната й коса върху бледото й чело. Изгледа ме сякаш ми даваше нова оценка.