Но поне успя да отвлече вниманието на Трейн. Бледото му лице — маска на лудостта — се извърна към нея.
Ръката му рязко подскочи и миг по-късно Илейн видя как дългата цепеница лети право към нея, въртейки се във въздуха.
Тя изпищя и пистолетът падна от ръката й. Опита се да се свие, но оръжието я настигна и я събори на земята. За късмет цепеницата само я бе закачила по рамото, гърба и главата, преди да продължи и с всичка сила да се стовари върху микробуса.
За миг светът наоколо започна да се размазва в сива полубезсъзнателност. После Илейн осъзна, че пълзи на лакти и колене край линейката. Пистолетът й беше паднал тук някъде и тя не можеше да го намери, ала трябваше…
Напипа цепеницата, която я бе повалила. Започна да разглежда внимателно единия й край и забеляза — в първия момент, без да разбира — че юмрукът на Трейн все още е здраво вкопчен в нея. Ръката бе отрязана със замах и пред онемелия й взор сега се мъдреше кървавият край, някога свързан с китката.
Илейн, замаяна, вдигна глава. Ланселот се бе изправил на крака, макар и да се подпираше, и бе протегнал напред окървавения си меч.
Трейн, безрък и без оръжие — кръвта бликаше от разрязаните му артерии — все още бесуваше и се опитваше да намери начин да продължи битката. Риташе противника си, ала без успех.
Ланселот — пролятата кръв на врага му сега бе оцветила бляскавата му броня в алено — пристъпи напред и с един лек замах отряза главата на Трейн. В съзнанието й се запечати гледката на бледото лице, все още изкривено от гняв, което пада, дългата руса коса, която се разпръсква, главата, която се удря в земята и подскача до гърчещото се тяло.
Илейн седеше на земята и виковете й постепенно преминаваха в обикновено хленчене, когато някой я сграбчи яростно за китката и я накара да скочи и да се огледа. От гърлото й избухна нов писък.
Отрязаната ръка на Трейн се бе отказала от опитите да размахва цепеницата и се бе вкопчила в нея.
Само след миг и Ланселот вече бе до нея. Тя смътно осъзна, че внимателно откопчва ръката с пръсти на трол и я изнася нанякъде.
Скоро нейният рицар се върна. Тя се вкопчи в него — не искаше той да се отделя от нея отново. Той нежно я вдигна, все още полузамаяна — във всяко движещо се нещо продължаваха да й се привиждат ръце и пръсти. Ланселот я внесе в линейката и със смайваща нежност я положи на койката срещу Артуровата.
Спокойно й заговори за необходимостта да се махнат преградите от пътя и я попита какви инструменти им се намират. Тя успя някак да отговори, предположи къде да провери. После той се отдалечи, макар че тя викаше след него да остане при нея.
След много, много време — така поне й се стори — Илейн чу, че рицарят сяда на шофьорското място. Чу, че моторът пали и усети, че колата тръгва. Чак тогава си позволи да изпадне в нещо, което доста приличаше на сън.
Ланселот кара час-два и не спря никъде, докато не падна мрак. После мина отзад — все още отчасти в броня — и седна до Илейн. Тя лежеше в широката койка и слушаше движенията му. Забеляза, че завесата на другата койка бе дръпната и скриваше Артур от погледа й.
Сега Ланселот държеше Илейн за ръката и й говореше успокоително. Неговото присъствие й вдъхваше увереност. Той миришеше тежко на пот и кръв. Не на своята кръв, доколкото виждаше тя, и това беше хубаво. Всъщност той явно не беше сериозно ранен. Предположи, че и тя мирише доста силно.
По израза на лицето му личеше, че ей сега ще й каже още нещо, нещо изключително важно.
Колко странно, помисли си тя. Мислех този мъж за стар. Но сега виждаше колко е сбъркала в преценката си. Всъщност той изобщо не беше стар. Беше само… зрял.
— Имам нужда от близък човек — Илейн успя да каже само това.
Части от бронята издрънчаха на пътеката. И не след дълго Ланселот бе при нея в широката койка — там имаше достатъчно място за двама.
— Моля те, дръпни завесата — прошепна тя.
Моргана бе направила всичко, което бе по силите й, за да предотврати коронясването ми. Но сега при мисълта за напредващите насам войски на Мордред тя се чувстваше принудена да опита отново да се съюзи с мен и с тези, които искаха да ме направят крал, срещу по-голямото зло.
Нейните разузнавачи ни увериха, че Мордред, начело на войската на Комор, се опитва да завладее не само безсъзнателното тяло на Артур, но и костите на Мерлин.
Неестествен мрак все още покриваше Логрис. Сега земята край Камелот бе неравна и на много места — опасна. Слоят скали под земната повърхност се бе разцепил опустошително на няколко места и голяма част от новия строеж на Мерлин бе рухнала; онова, което бе останало на мястото си, се крепеше повече на магия, отколкото на основите си. Там, където скалите се бяха разцепили, бе нахлуло морето, и някъде в дълбините очевидно се бе натъкнало на гореща или разтопена скала; в резултат на това оттам изригваше пара и всяваше у хората ужасен страх, че огньовете на ада са избликнали над земята.