Опитах се с викове да уталожа паниката:
— Огньовете на ада не могат да ни изгорят. Те нямат тази сила, ако не приветстваме тяхното пришествие!
Не можех да направя нищо повече, освен да се опитвам да изглеждам спокоен и да давам пример, устоявайки на паниката. Аз, бъдещият крал, се препъвах през рязко променилия се пейзаж и се опитвах да водя след себе си хора, които едва познавах, на място, което ми беше съвсем непознато. Къде ли беше порутеният параклис? Къде ли бяха останалите пристройки на старото имение?
Пресуши шише беше този, който ми напомни: трябваше да открием какво бе станало с костите. Той каза, че Моргана ле Фей вече е слязла надолу в пещерата.
Щом се събуди в уютната двойна кушетка в здравата прегръдка на силните ръце на Ланселот, Илейн обмисли положението си, доколкото можа, и реши отново да заспи.
Докато стигнат до скалата на Мерлин, на нея и на нейния нов любим им предстоеше да пътуват много часове.
Ланселот, който се учеше бързо да шофира, на няколко пъти я сменя зад кормилото. Докато просто я бе наблюдавал как кара, Ланселот вече бе успял да се научи достатъчно, че да се справи зад кормилото, щом се наложи — достатъчно сръчно, че да заобиколи барикадата на Трейн. Е, колата се управляваше доста лесно и не се налагаше новоизпеченият шофьор да се нервира заради физически трудности. В края на краищата, нямаше и никакви други превозни средства, с които да се налага да се съобразява — а ако се появяха, то сигурно те щяха да бъдат такива, че щеше да е все едно дали ще се сблъскаш с тях или ще ги избегнеш.
На двойката бяха необходими няколко дни, за да стигнат скалата на Мерлин, въпреки че караха на смени — усилие, прекъсвано за кратко само един-два пъти, за да хапнат и дремнат. Знаеха, че трябва да стигнат Камелот колкото се може по-скоро — ако силата на Мерлин можеше да закриля тях и безпомощния им пътник, то това би било възможно само там.
Ланселот се отнасяше към спътницата си с неизменна любезност. Сякаш никога не се бяха любили. Той се оказа добър другар, на когото може да се разчита. Но на Илейн й се струваше, че щом я погледне, той си спомня за Гуинивиър и като че ли се страхува от онова, което бяха направили. През останалата част от пътуването им той никога не сподели леглото с нея, а просто стоеше на стража или караше, докато Илейн спеше.
А Артур, за когото магията и машините непрекъснато се грижеха, продължаваше да спи в пълна забрава. Винаги щом го погледнеше, Илейн не спираше да се чуди какво ли сънува — може би кръглата маса и Гуинивиър, вярна и предана съпруга, до себе си.
Имаше и нещо по-практично — бе започнала да подозира, че горивото на колата, или може би бе по-добре да се каже енергийният й запас, най-накрая щеше да се изтощи. Едно място на контролното табло, преди празно, се бе превърнало в нещо като индикатор — само една късичка светеща линия, която не даваше много информация и все повече се скъсяваше. Доктор Брусън не бе поглеждала под капака — какъв смисъл би имало? — но сега вече беше твърдо убедена, че моторът под него трябва да е по-съвършен от всичко, което можеше да се направи в двайсет и първи век.
Може би — защо не? — горивото на тази кола бе магията.
Най-накрая тя изкрещя на английски към компютърния екран:
— Фишър, аз не съм и няма да бъда твоята проклета Дама от Шелот!
Ланселот, който в момента караше, се извърна и я изгледа в почуда.
Щом заспа, Илейн сънува кошмар — тя, Ланселот и безпомощният им пътник все още се опитваха да се измъкнат от замъка на Моргана. Отново и отново в съня й микробусът се измъкваше с рев на косъм изпод спускащите се решетки по подвижния мост към свободата и разблъскваше смаяните редици на обкръжилата ги войска на Вотан.