Събуди се и усети, че земята се тресе. Над всичко бе паднал плътен тайнствен мрак.
Линейката вървеше, докато двамата с Ланселот наближиха скалата на Мерлин. После, докато се опитваха да преминат през едно място, където пътят почти се губеше, последва нов силен трус и моторът спря. Тъй или иначе, да се продължи по-нататък с кола бе невъзможно.
Ланселот каза на Илейн, че той трябва да остане, поне засега, до своя крал.
Тя се съгласи и на свой ред каза, че смята да излезе на разузнаване. Провери дали пистолетът е в чантичката й — Ланселот не бе пропуснал да го прибере — и излезе.
Закатери се нагоре в мъглата по непознатия терен и скоро срещна обърканите жители на онова, което приличаше на новопостроен град. Тези объркани и изплашени хора за няколко минути успяха да разкажат на Илейн всичко, което се беше случило след пристигането на Хакон и Бран в Камелот. Те имаха да й казват много неща, при това безкрайно интересни, но първа грижа на Илейн преди всичко бе как ще оцелее самата тя. Продължи твърдо напред и след петнайсет минути стигна до току-що превърналия се в развалини Нови Камелот, който в момента изглеждаше напълно обезлюден. Скоро тя вече се промъкваше през каменните зали, които аха-аха щяха да се срутят, и прескачаше треперещите зидове в надежда да установи къде точно е полето на хипостатора. Това — доколкото виждаше — представляваше единствената й възможност да се завърне някога у дома. Само полето да си беше на мястото!
Но къде да го търси? Сигурно нямаше да намери никакви видими знаци.
После й дойде една идея. Ако Моргана и Мордред бяха луди по някое конкретно място тук, то това бе тъкмо библиотеката на Мерлин.
Илейн продължи да се катери, като се опитваше предпазливо да открие мястото, съответстващо (доколкото можеше да прецени) на месторазположението на библиотеката на Мерлин в предишната сграда, такава, каквато я бе видяла отдалеч. Понякога откриваше, че върви по прозрачни камъни, които сякаш заплашително всеки миг щяха да се разтворят в нищото под нея.
Най-накрая Илейн откри вълшебната стъклена стена. А сега какво?
Поигра си с разни книги и свитъци около двайсетина минути, като се преструваше, че не се опитва да прави магии, и най-накрая разпозна лицето на Хакон, което се появи от другата страна на прозрачната стена. Вероятно гледаше към Илейн от стаята с хипостатора в собствената й лаборатория.
Двамата бързо откриха, че ако говорят ясно и отчетливо, могат да се чуват. След като установиха връзка, Хакон, също толкова нетърпелив да се върне в своя свят, колкото и самата Илейн, положи големи усилия да й обясни как тронът, върху който Моргана коварно го бе блъснала, го бе изстрелял на това странно място, намиращо се явно безкрайно далеч.
— Да, странен свят е това. Прав си. Аз живея там и го знам.
— Как се нарича тази земя?
— Жителите й я познават под най-различни имена. Но мисля, че ако ги питаш, всички те биха ти казали, че живеят в началото на двайсет и първи век.
Чудя се дали властите, които искат от нас да им разказваме всички тия неща, са разбирали — или пък им е пукало — колко ще ни е трудно.
Години наред непрекъснато подозирах, че съм незаконен син на крал Артур. Да посоча причините за това подозрение би означавало, че ще ми се наложи да ви разкажа целия си живот от самото начало, а аз нямам намерение да ви го разказвам тук. Но се надявах никога да не се забърквам в някакви високопоставени държавни работи. Но това се изпари яко дим, когато ме порази онзи гръм, че Мерлин има намерение да сложи Хакон на трона, явно плод на недоразумение или преструвка на магьосника. През цялото време той знаел, че съм син на Артур и имал намерението да издигне точно мен.
Разбира се, би трябвало да се усетя, след като се досещах за толкова неща.
Но в онези шеметни мигове преди земетресението, предизвикано от Моргана, да разтресе земята, когато онези събрали се воини и мъдреци ме наричаха Артур или Ваше Величество — изненадата ми наистина бе пълна. Да кажа, че за пръв път през живота си онемях от почуда — това всъщност би означавало да подценя случая.
Смаян, се извърнах и срещнах синия поглед на жена си — очите й бяха изпълнени с неизмерима радост; после, мълчаливо, като в сън, пристъпих напред да приема оказваните ми почести. И все пак би било невярно да се каже, че приех, само защото Джандрий толкова искаше да бъде кралица. Не, аз не възразих срещу предложената ми от Мерлин корона, защото дълбоко вътре у себе си аз исках да стана крал. Предполагам, че винаги съм го искал.