В двора на Моргана бях научил, че баща ми е все още жив. Сега се заклех, че щом обстоятелствата изискват да нося корона, ще я приема, ала ще се откажа от нея веднага щом той стане способен да застане на мястото, което по право му се полага.
Войските на Мордред и Комор бяха обсадили Нови Камелот. Мракът и конвулсиите на земята пречеха на нападателите също толкова, колкото и на защитниците, но те се готвеха да нахлуят на скалистия полуостров всеки момент.
От разстояние Моргана чрез своето изкуство започна да възстановява изтощения енергиен запас на линейката. Колата й беше все още необходима, за да откара крал Артур към следващата спирка в дългото му дирене на изцелител. Но сега имаше и нещо, още по-важно за нея — да намери костите на Мерлин.
XXX
Дойде време Вивиан да се пробуди, или да дойде в ясно съзнание. Дали беше спала или не, тя не можеше да каже, но се бе наслаждавала на мирно, приятно съществуване, подобно на сън, явно далеч от всякакви сблъсъци. Ала спешен повик я бе призовал обратно в едно съвсем различно царство, не по-малко вълшебно — но то се състоеше от остра и препълнена с подробности реалност. Все още не се бе почувствала зле, но възможността за това вече съществуваше.
Не почувства нито шок, нито липса след раздялата си с добрите хора, спътниците й от последните месеци на нейния живот — всичко това сега й се струваше сън. Не можеше да си спомни никакви подробности нито за хората, нито за мястото, нито пък какво точно е правила, докато е била с тях. Но и това не й изглеждаше никак важно.
След като обмисли положението си, тя осъзна, че вече не е момиче, а напълно зряла млада жена. Дали току-що свършилата сега за нея дълга епоха е било време на сън или сън наяве — това тя не можеше да каже. Това й се струваше просто поредната маловажна подробност. Онова, което наистина имаше значение, беше какво става с нея в момента. Тя се рееше, както нежният вятър носи листо през някакви облаци. Бе странно пътуване, но тя знаеше съвсем добре, че то не е сън.
Каквато и да беше истината за съществуването й напоследък, това бе продължило доста време. Вивиан осъзнаваше, че сигурно бе минала година или повече, откакто за последен път бе виждала любимия си Мерлин. И той отчаяно й липсваше.
Сякаш висеше във въздуха, а край нея прелитаха бели облаци. Странността на всичко това неустоимо напомняше на Вивиан преживяването й преди години с малкия Амби и с Хакон, когато бяха отнесени в двора на Вортигерн. Те тримата бяха…
Е… ТОВА сега беше много странно. Вивиан осъзна, че почти напълно е забравила Хакон, макар и някога да е бил неин любовник — или нещо доста близко до това. И дори сега, когато си спомни, че той съществува, не можеше да си възпроизведе съвсем точно лицето му.
Надяваше се предано, че вихърът, който така нежно я носеше, скоро ще я заведе при нейния любим Мерлин…
И желанието й се сбъдна.
Този път срещата им се състоя в една пещера. В началото Вивиан не се досети, че това е незабравимата пещера в скалата на Мерлин. Стените бяха от груб камък, атмосферата — влажна и мрачна, но някак си внушаваше сигурност, а не заплаха. Истински опасните елементи в живота, това са хората, а сега те бяха твърде далеч.
Боса, облечена в дълга изящна роба, която би могла да бъде нощница на кралица, тя стоеше върху влажната скала и чакаше да пристигне нейният любим. Такива срещи между тях не бяха нещо ново за нея. Но всеки път тя се срещаше с един малко по-различен мъж. Как ли щеше да изглежда той сега?
Тогава изведнъж той застана пред нея. Вивиан мигом разпозна Мерлин и се зарадва, както винаги, когато той се появеше. Но с всяка среща Мерлин остаряваше и тя се разтревожи, защото този път пред нея се изправи един немощен старец. Тоягата, на която се подпираше, приличаше повече на патерица, която му помага да се придвижва, отколкото на оръдие на магията.
В сърцето на Вивиан се бореха противоречиви чувства. Заля я вълна от яростна вярност и тя си напомни, че този човек е нейният любим МЕРЛИН; лесно беше да убеди себе си, че дори възрастта и времето трябва да се подчиняват на този мъж, че утре или вдругиден той отново би могъл да се изправи пред нея също толкова млад и жизнен, както в деня — о, колко отдавна й се струваше това! — когато те за пръв път се бяха любили.
Но сега, когато я обгърна със сбръчканите си ръце, тя забеляза, че те треперят.