Старецът и младата жена ръка за ръка тръгнаха по пътеката. Някакво просто заклинание, измъкнато из огромния запас от магии на нейния любим, осветяваше пътя им през тъмната пещера и изглаждаше скалите под краката им.
Говореха си, но между тях постепенно нарастваше мълчанието — всяко замлъкване бе малко по-дълго от предишното. Никой от двамата не спомена за влошеното му физическо състояние, но очевидно Мерлин бе намислил нещо изключително важно. Вивиан се надяваше то да не е само собствената му немощ. После се почувства виновна, че си го е помислила.
— Защо сме в тази пещера? Не би ли ни било по-приятно на някоя слънчева полянка?
— Да, разбира се. Но тук трябва да направим нещо.
— Какво?
Старецът обмисля известно време този привидно прост въпрос и после на свой ред отвърна също с въпрос:
— Вивиан, сладка моя… Знаеш ли коя година е сега според християнското летоброене?
— Нямам представа. Кажи ми. — Номерата на нейния любим с времето й бяха толкова познати, че отговорът не я учуди особено. Това беше само номер, шега, забавен парадокс. — Значи… я да видим. Днес аз съм малко момиченце, на пет-шест годинки, някъде там навън, в света отвъд тези каменни стени. А пък ти си… ти си бебе? Всъщност цели пет години по-малко от мен! Ще ми се да можех да те видя като бебе! Но чакай… ти роден ли си изобщо?
— Хубаво е, че се сети за това, любов моя. — Сбръчканите пръсти на Мерлин я погалиха. — Твоето друго „аз“ там навън още няма и пет годинки, А АЗ ВСЕ ОЩЕ НЕ СЪМ РОДЕН.
Последните думи той подчерта особено силно.
Тя се опита да схване за какво й говори, ЗА КАКВО ЛИ би трябвало да я подсети този парадокс.
— Но ето ме тук, АЗ със сигурност съм се родила и са минали години от живота ми, откакто те срещнах.
Той поклати побелялата си старческа глава.
— Не са изминали много години, не и за теб, любов моя. Ти все още си съвсем младо момиче.
Вивиан се бореше да потисне предателското желание той да не е чак толкова СТАР.
— Но за цялото това време сме успели да прекараме само няколко дни заедно. Опитвал ли си някога да ги преброиш, за да видиш колко малко са те? Защото аз съм!
— Вив, скъпа моя Вив! Точно затова те доведох тук. Защото трябва да се направи едно нещо, преди да се родя. Животът ми — нашият живот заедно — зависят изцяло от това.
Докато слушаше обясненията, които отначало й се виждаха напълно безсмислени, Вивиан си помисли, че това място наистина малко прилича на пещерата на оракула, която си спомняше добре, на мястото, наречено скалата на Мерлин. Докато вървяха, тя забеляза следи от човешко присъствие, които предполагаха, че тази пещера е била оракул години наред. Но все пак тя изглеждаше по друг начин, внушаваше други чувства и Вивиан се съмняваше дали е същата.
Мерлин я целуна — тя не успя да се сдържи и настръхна леко, щом той я докосна, защото се почувства така сякаш я целуваше дядо й. После той й каза, че току-що е имал важен разговор с крал Артур.
— През тази година, както знаеш, той все още е крал.
Немощното тяло на нейния любим — ако тя си позволеше да го приеме за реално — бързо би могло да я отврати. Непрекъснато си повтаряше, че възрастта е само маска, зад която нейният Мерлин се крие временно по принуда.
— О, искам да се срещна с крал Артур, такъв, какъвто е бил в разцвета на здравето и на силите си. Моля те, позволи ми да го видя!
— Това е невъзможно.
Щеше й се той да се опита поне ДА НЕ ГОВОРИ като дядо.
— Бих искала да направя нещо, с което да ти помогна!
Той нетърпеливо подхвана предложението й.
— Има какво, милата ми. И то ще бъде нещо много повече от помощ. Нещо жизненоважно за нас. Точно затова съм те довел тук днес.
— Добре! А какво е то?
— Малко магия. Има едни тайни, могъщи заклинания, които искам да овладееш до съвършенство и после да използваш. Ти си много добра ученичка и мисля, че днес ще научиш каквото трябва, само за половин час.
— Значи ще ми довериш някаква важна магия?
— Тази ужасно важна магия аз няма да доверя на никого. — Хлътналите му очи грейнаха към нея изпод рунтавите вежди. — Защото, както казах, животът ми изцяло зависи от нея. И не само моят живот, но и други неща, много по-важни за света. — Той млъкна. — Нали разбираш, точно сега е времето да се появи Ниму.
На Вивиан й бяха необходими цели няколко мига, докато осъзнае значението на това име. После тя трескаво се огледа край себе си.