И изведнъж сякаш нейната магия успя и черните й очи се впиха в мен. В тях сияеше триумф и сякаш задаваха нетърпелив, настоятелен въпрос.
Каза ми думите с глас, безмълвен като затворената врата, от която излезе — устните й дори не помръднаха, ала все пак думите и дори тоновете се чуваха ясно, тъй че почувствах, че ще позная този глас, ако някога го чуя по нормален начин.
КЪДЕ СА КОСТИТЕ? КЪДЕ СА, МЛАДИ МОМКО?
Кости? Не се и усъмних, че думата бе точно тази, това бе идеята — дамата искаше да й отговоря. Но всичко, което знаех, беше, че можеше да говори и за остатъците от печеното прасе долу в залата. Отворих уста, но не можех да отвърна нито на глас, нито по друг начин.
Но дамата изгаряше от нетърпение и нямаше да ме пусне толкова лесно. Тя властно настоя, без да помръдва изящните си устни.
КОЙ СИ ТИ, МОМЧЕ? КАЖИ МИ, КАКВО ОБЩО ИМАШ С МЕРЛИН?
Разбира се, знаех това име — всеки бе чувал разказите за могъщия магьосник на крал Артур. Но можеше да ме попита със същия успех и какво общо имам с Човека от Луната.
Когато Дамата с накитите разбра, че и с последния си въпрос нищо не постигна, усмихна се с най-любезната си усмивка — тя много би отивала на лицето на нейната лъвица — и опита по-мек подход.
КАК СЕ КАЗВАШ, МОМЧЕТО МИ? КЪДЕ СИ? НЕ ТЕ ВИЖДАМ ЯСНО. — Образът й леко се наведе към мен и се взря внимателно. — МОЖЕ БИ СИ ЗАСТАНАЛ ВЪРХУ САМАТА СКАЛА, В КОЯТО СА ПОГРЕБАНИ КОСТИТЕ НА СТАРИЯ МЕРЛИН?
Огромната котка също извърна пронизителните си жълти очи към мен, сякаш можеше да ме види по-добре от господарката си. Звярът не показваше нито особен гняв, нито въодушевление, но притегли и четирите си крака под тялото си, сякаш се готвеше да скочи, да прехвърли разстоянието между нас, да ме хване и да ме отнесе там. Но тази бездна бе твърде голяма и никоя котка не би могла да я прескочи, дори и да можеше да мине през дървената врата. Не много уплашен, аз откъснах взор от гладките дъски и им обърнах гръб. Веднага се изпълних с благодарното усещане, че контактът е сигурно прекъснат, а Дамата с накитите и страховитото й животно отново са на огромно разстояние от мен.
Някакъв инстинкт ме предупреждаваше, оправдано или не, да си мълча за дамата зад онази врата — както и да е, знаех, че ако вратата се отвори, тя няма да е там. Сега можех да видя как магията се вихри из онази стая и да я помириша — миришеше също толкова силно, колкото и пърленото прасе, и димът от дървата, макар и на различно ниво на възприятие. Онова, което за мен бе мощен сигнал, почти никак не засягаше другарите ми. Когато Пресуши шише мина покрай мен в горния коридор, тръгнал да си търси нови дрехи, само ме изгледа с меко любопитство и продължи — изобщо не усещаше какво е приковало вниманието ми. Вивиан, която се появи миг по-късно, тръгнала насам със същата цел, бе достатъчно чувствителна да усети, че зад вратата има нещо странно — забелязах, че се намръщи — но не бе достатъчно силно, за да я спре, както беше тръгнала за дрехи.
Бях споменал, че имаше коридори. Свързваха стаите и на двата етажа, а коридорите поначало си бяха нещо необикновено за която и да било къща или замък, дори и за най-големите по онова време. Щом се замислих над него, простото здравомислие, очевидните предимства на удобството и възможността да се усамотиш на подобно планиране ме възхитиха.
Коридорът на горния етаж, чиито врати водеха към спалните, беше широк, все едно че беше част от някой по-голям замък. Тръгнах по него и взех да оглеждам стаите. В някои влизах за малко, а в други само надничах. В гардероба на третата поред намерих ризи и панталони, които щяха да ми станат, заедно с не една топла жилетка. Имаше дори чисто ленено бельо, точно като за мен. Имаше и няколко чифта обуща, само мъничко по-големи от тези, които носех — палците ми надничаха навън от тях.
Поогледах стаята, уютно обзаведена с легло, столове и маса, и забелязах още няколко момчешки дрехи, разпръснати нехайно из нея. Имаше дори и оръжие с по-малки от обикновените размери — на стената висяха къс меч и късо копие; свалих ги, огледах ги и пак ги закачих. Имаше дори и мирни играчки: хвърчило с парцалена драконова опашка, а на дъното на гардероба намерих кънки с остриета от изрязана и полирана кост, които биха били удобни за добре обутите крака на младия наследник на богато семейство.
Все още от време на време ме втрисаше от мокрия мраз, въпреки че и в тази стая огънят в камината гореше. Съблякох влажните си, мръсни дрипи, метнах ги в един ъгъл и подскочих, защото в същия миг мярнах някакво рязко движение с крайчеца на окото си. Оказа се просто едно огледало — стъкло в дървена рамка, високо един човешки бой, подпряно на стената. Както споменах, преди бях виждал малки огледалца, и си спомнях ясно как майка ми съзерцава умореното си отражение в едно съвсем мъничко. Навлякох новите си откраднати дрехи, сухи и топли, и внимателно се вгледах в бледия си образ отсреща. Бях облечен изключително добре. Син на преуспяващ търговец или земевладелец, или дори наследник на княз би могъл да изглежда така.