Щом се появи на холосцената сред тези така прекрасно познати стени, тя откри, че Хакон вече е успял да се срещне с неколцина членове на бандата на Мордред — хора, които злодеят бе оставил да пазят мястото, докато се върне от скалата на Мерлин, където бе отишъл да търси костите.
Мъртъвците вече не бяха нещо чак дотам необичайно в живота на Илейн Брусън, тя вече не онемяваше от шок при гледката на труп. В лабораторията й до старите трупове се бяха проснали и нови. На самия Хакон нищо му нямаше; очевидно предимството на изненадата бе изиграло значителна роля срещу превъзходството на вражеските оръжия. Илейн го откри потънал в разглеждането на пленен пистолет — добре, че успя да го убеди да го пусне долу, преди да се е застрелял.
Всичко, което всъщност искаше Хакон, бе да се върне обратно през полето на хипостатора. Той гореше от нетърпение да се върне в битката при Нови Камелот и да се бие за своя господар Мерлин.
Щом пристигна дълбоко сред скалите на Мерлин, на мястото, където преди бе пещерата — сега там бе зейнала цепнатина, отворена към облачното небе — Хакон се присъедини към групата, командвана от Бран.
Той поздрави мъжа, избран от Мерлин за крал, и се извини за неприятностите, които бе причинило неговото приземяване върху Трона на риска.
Бран много му се зарадва и му стисна ръката.
— Не беше ти виновен, забрави го. Можеш ли да ни помогнеш в тази битка?
— Ще дам най-доброто, на което съм способен!
Копаенето и издирването продължаваха, прекъсвани от време на време от внезапно избухнали въоръжени сблъсъци между съперниците.
Имаше и моменти, когато и двете съперничещи си групи си мислеха, че са успели да открият костите на Мерлин. Но се мамеха. Когато една след друга всички магии, които се опитваха да правят, се проваляха, те разбираха истината — някои се смееха горчиво, други кълняха стареца, замислил така хитро как да се защити.
Но той бе замислил също толкова хитро и собственото си възкресение.
Точно когато изглеждаше, че Мордред и Вотан все пак ще победят, се появи Вивиан, за да го извика отново на бял свят.
Призована малко по-рано, отколкото бе очаквала, от тайното си място на покой, напълно готова вече за битки и приключения, тя се появи на мястото — знаеше много по-добре от всеки друг къде точно се намират костите. Принудена да поеме смъртния риск да ги съживи преждевременно, тя извлече останките и ги накара да се изправят и да тръгнат сами. Те бяха не повече от две шепи бели костици — толкова можаха да съберат и да съединят заклинанията й. Костиците оформиха нещо като призрак — празното пространство заемаше повече място в него, отколкото твърдото вещество — и той пое самичък с тромава походка. Щом го погледна, я заболяха и очите, и сърцето.
Мерлин, който се нуждаеше от живо тяло от плът и кръв, за да добие способността да напада или да избягва враговете си, както и да помага на приятелите си, даваше заповеди с безмълвен шепот. Той възложи на Вивиан да му докара една от рицарските брони, които все още се намираха сред останките на имението, превърнало се в Нови Камелот.
Хората на Комор и на Мордред, подпомагани от силата на Вотан, най-накрая успяха да прогонят групата на Бран и Моргана и си мислеха, че всеки момент ще могат да извлекат костите на Мерлин от скалата.
Истинското място, където бяха скрити те, сега бе непогрешимо определено чрез магията на Вотан. Но все пак никак не беше лесно да се сдобиеш с наградата. Трябваше да се вдигнат много големи камъни и да се отместят настрани — чрез стара и силна магия. А пък все още си трябваше и здраво копаене.
А когато отвориха гробницата, Мерлин… вече го нямаше там.
Всички отскочиха назад.
Комор Прокълнатия, обзет от внезапен ужас при онова, което се изправи пред погледа му, залитна назад и вдигна трепереща ръка — сочеше нещо.
— Той ходи! Той ХОДИ!!!
И тогава над най-близката скала се появи лъскав шлем — забралото му бе вдигнато и се виждаше, че вътре той сякаш е празен. После се появи и ръка в броня — държеше не копие, а светкавица.
С изпито лице и дълбоки сенки под очите, тежко отпусната върху едно кресло в съсипаната си лаборатория, втренчена в екрана, макар че мислите й бяха другаде, доктор Брусън прочете: