Изведнъж се замислих — сякаш никога преди това не ми бе хрумвала тази идея — кой съм аз всъщност.
После в един миг кръвта ми се смрази във вените и замръзнах неподвижен. От огледалото вече не ме гледаше моето лице, а сбръчканият, изпит образ на старец, когото никога преди не бях виждал. Фигурата му, облечена просто в най-обикновена тъмна роба, стоеше срещу мен. Висок е — помислих си, — ала леко прегърбен. Очите му под надвисналите рунтави вежди бяха живи и трескави, изпълнени с енергия, която ме затрудняваше да забележа дори такива прости неща като цвета им — а освен това ми пречеше да откъсна собствения си взор от тях. Под властните очи имаше морни торбички. Чорлавата му коса и брада бяха почти бели.
Устните му под мустаците безмълвно се движеха. Осъзнах, че спешно иска да ми каже нещо и че е в моя власт, ако си позволя да го изслушам, да чуя какво е то.
Уплаших се, защото това бе по-различно и по-силно от всичките ми видения досега. И тогава старецът, който ме гледаше от огледалото, произнесе името ми. Това ме изплаши още повече.
Очите му бяха втренчени в мен със смразяваща упоритост. Престраших се да чуя какво ще ми каже по-нататък.
— ТИ СИ ОНЗИ, КОГОТО НАРИЧАТ АМБИ.
— Да, господине.
Последва значителна пауза — старецът затърка чело, сякаш се опитваше да се сети за какво мисли.
— БЯХ ЗАБРАВИЛ… КАК ИЗГЛЕЖДАШ.
Не е нещо необикновено за едно дете да срещне възрастен, който изглежда го познава, докато в същото време възрастният остава непознат за късата и замъглена памет на детството. Без съмнение този човек бе някой, познавал майка ми, който ме беше виждал като мъничък. Не можах да се сетя за никакъв непосредствен отговор, но това ме накара леко да се поотпусна.
Старецът се наведе лекичко, подпря се на колене с ръце — все едно се опитваше да се приближи до мен.
— ЕДНИ ХОРА, ОПАСНИ ХОРА — рече той — ИСКАТ ДА ТЕ ПИТАТ НЕЩО ЗА МОИТЕ КОСТИ. ВНИМАВАЙ КАКВО ЩЕ ИМ КАЖЕШ.
— Господине?…
— АЗ СЪМ МЕРЛИН. — Той разгъна наведеното си тяло колкото му бе възможно. Отново потърка чело по онзи несигурен начин. — БЯХ ЗАБРАВИЛ, ЧЕ ТИ НЯМА КАК ДА МЕ ПОЗНАЕШ. АЗ СЪМ МЕРЛИН, И КОСТИТЕ МИ ТРЯБВА ДА БЪДАТ ОСТАВЕНИ ДА ПОЧИВАТ В МИР.
Странните видения, както вече споменах, не бяха нищо ново за мен. Малко такива привидения сами по себе си притежаваха силата да ме уплашат. Но броят им в тази къща и особената им жизненост ме вадеха от равновесие. Не можех да продължа да слушам стареца. Обърнах се и побягнах от стаята.
IV
През трите години, откакто работеше за фондацията „Антробус“, доктор Илейн Брусън бе развила здрав респект към качеството на електронните системи и на другите устройства, охраняващи лабораторията й. Мнението й за хората, които оперираха с тези системи, бе по-неблагоприятно. И все пак тя се изненада, че типът, който толкова настоятелно й се обаждаше цяла вечер, е бил пуснат чак до входната врата, и смаяна от това, че е успял да проникне в сградата. Какво й ставаше днес на охраната?!
Присъствието на Фишър на работното й място бе кулминацията на серия странни случки, всяка сама по себе си привидно без особено значение, които я бяха сполетели през последните няколко дни. Тази вечер, след като отряза неканения посетител по интеркома, изведнъж Илейн се изпълни с чувството, че всичко е тръгнало накриво, и на няколко пъти става, за да хвърли напрегнат поглед през прозорците на лабораторията. Когато забеляза на паркинга две непознати коли до нейната — при това едната бе линейка, абсолютно необясним факт — първото й предположение беше, че този тайнствен Фишър има нещо общо с това нашествие.
После, едва минута след като бе отказала на натрапника да го пусне в сградата, тя вдигна поглед и видя, че на прага стои непознат мъж.
Тя седеше зад компютърната клавиатура и се бореше с технически проблеми — главният в момента беше анонимната натрапчива поезия, която отказваше да изчезне. Кабинетът й, както и стаята с холосцената в съседство, бяха просторни. Във високия таван над каменните стени бе инсталирано модерно осветление.