Като не броим присъствието на шепица асистенти и помощен персонал няколко часа дневно, през последните три дни Илейн бе живяла в изолация в тази и в няколкото съседни стаи. Работеше и от време на време поспиваше тук; беше отишла до апартамента си само веднъж. Освен всички функции, които старата къща изпълняваше сега, тя бе и център за конференции. Сградата бе планирана доста хаотично, бе висока три етажа и толкова голяма, че леко напомняше замък. Имаше спални, предназначени за настаняване на някой случаен важен гост или пък някой, прекалил с работата, и малка кухня. Обикновено под ръка бяха и помощни групи от канцеларски служители и техници, наред с хора от охраната и домакински персонал, равен по умения, ако не по брой, на персонала в един добър хотел. Напоследък, както тъкмо бе започнала да осъзнава, тя бе единственият служител на компанията, който работеше в сградата. Сега по принуда тази мисъл обземаше вниманието й. Тя успя да си спомни, че бе чувала някои от причините и всяка сама по себе си бе изглеждала оправдана и задоволителна.
Но в момента цялостният ефект бе безспорно зловещ.
И, разбира се, охраната — беше невъзможно на всички да им бяха отпуснали свободен ден.
Голяма част от тези мисли преминаха през ума на Илейн в мига, когато вдигна поглед и се стресна от присъствието на Фишър. Беше влязъл толкова лесно. Очевидно нито дебелите врати, нито охранителните системи по последна дума на техниката ни най-малко можеха да го забавят.
Щом погледна за пръв път лице в лице д-р Илейн Брусън, нощният посетител реши, че изглежда поне толкова изпита, колкото и той, и освен това, много по-преуморена от работа.
Тя отвърна студено на неговия поглед; очевидно бе разстроена, но все още повече ядосана, отколкото уплашена.
— Изненадана съм, че охраната ви е пуснала вътре.
— В момента на портала не пази никой, доктор Брусън — говореше английски ясно и гладко, но в тона му се промъкваше някакъв едва доловим, труден за определяне акцент.
Изминаха няколко мига, докато Илейн осъзнае какво й казва. Колкото повече се замисляше за персонала на охраната, толкова повече това й се струваше напълно невероятно.
Като се опитваше да не изглежда шокирана или изплашена, тя възрази, че е твърде заета, за да говори с когото и да било. После, в опит някак си да овладее ситуацията, добави:
— Вие имате ли нещо общо с онази линейка на паркинга?
— Нямам пряка връзка с нея, не. Но тя е едно от нещата, за които исках да разговаряме.
— Има ли някой вътре в нея?
— Ако имате предвид пациент, да. Заедно с няколко придружители.
— Що за пациент? — в гласа на доктор Брусън се промъкна раздразнение. — Нищо не разбирам! Защо пък линейка да кара тук някого?!
Той направи изразителен жест с ръка, който намекваше за двусмисленост. С другата стисна тоягата си.
— Казах ви вече, тази вечер съм много заета.
Той пренебрегна репликата й. Погледът му се отмести от нея и взе да изучава лабораторията, като преценяваше видяното по свой собствен начин. Тоягата му тропна веднъж по коравия под.
— Вие и колегите ви наричате вашия нов уред… Предполагам, че той е в съседната стая? Наричате го хипостатор.
— Какво знаете за това? — подскочи Илейн.
— Надявате се и може би вярвате, че Нобеловата награда за физика ви е в кърпа вързана. Хипостаторът ще ви отведе до ръба на способността да променяте и да създавате наново… не виртуалната, а фундаменталната реалност.
— Ако сте говорили с някого от другите хора, които работят тук…
— Не съм. В момента проверявате чрез изпитания обхвата на уреда. Имате ли неочаквани проблеми при достигането на определени географски точки?
За момент Илейн замълча, обмисляйки как да отговори на това. Въпросът на Фишър издаваше, че той познава фактите в такава степен, че това плашеше. Работата й, истинско пионерско навлизане в природата на пространството, времето и материята, от няколко дни насам наближаваше решителния си етап.
— Вие учен ли сте? — настоя тя.
— В широк смисъл наистина се опитвам да бъда такъв. Ако „наука“ е равнозначно на „знание“… Мога ли да седна? — той направи нерешителен жест. Из стаята имаше пръснати няколко стола.