Илейн се поколеба между няколко остри реплики, но после промени решението си.
— Разбира се, седнете — щеше да се чувства по-малко неудобно, отколкото докато го гледаше изправен, почти надвесил се над нея.
Посетителят й подхвърли шапката си на една маса и без да сваля палтото си, се отпусна благодарно върху един стол, на успокояващо разстояние от Илейн и най-ценното й оборудване.
— Необикновена сграда — забеляза той, като плъзна поглед по високите стени и тавана, докато палците му лекичко потропваха по облегалките. Беше подпрял бастуна, или патерицата си, на една маса, на удобно разстояние. — Но доста ми харесва.
— И на мен. Но повечето хора смятат, че е планирана доста ексцентрично — Илейн се поколеба. Натрапникът поне говореше разумно. Стори й се, че бе изминало прекомерно дълго време, откакто бе разговаряла за нещо съществено с когото и да било, за каквото и да било извън чисто механичните неща около работата й.
— Познавате ли историята на фондацията? — попита тя.
Фишър кимна.
— Сградата и земята са наследени от ексцентричен милиардер, малко след средата на двайсети век. Така възниква фондацията „Антробус“, а каква е целта й?
— В нашата харта пише, че фондацията се създава и й се предоставят средства, за да изследва природата на действителността.
— Какво знаете за основателя?
Илейн примига.
— За Джон Антробус? Всъщност почти нищо. Само това, че е мъртъв от десетилетия.
Фишър кимна отново, сякаш потвърждаваше маловажен факт за свое собствено удовлетворение. После изненада Илейн:
— Срещал съм се с него преди много години.
— Тук?!
— Да.
— Работили ли сте за него?
Фишър сякаш се замисли върху това.
— Но, разбира се… по ваше време той не може да е бил жив, — Илейн сви безпомощно рамене — мистър… или може би доктор Фишър?
— Както предпочетете.
Това признание за академична титла донякъде вдъхна увереност на Илейн.
— Извинете, но все още не разбирам съвсем кой сте. И каква работа имате тук, с фондацията или с мен. И откъде имате този телефон?
— Доктор Брусън, ужасно много хора, дори от най-далечните кътчета на света, се интересуват от работата ви. Аз представям някои от тях. Наистина имам намерение да ви обясня всичко подробно, по-късно. Но първо искам да ви попитам, смятате ли, че работата ви не създава опасност?
Тя отново примига.
— Не замърсяваме природата с никакви вредни отпадъци, ако това имате предвид.
Фишър поклати глава.
— Имам предвид нещо много по-фундаментално. Знаете ли дали сред учените и администраторите, свързани с този проект, са възникнали сериозни дискусии за възможните опасности за света, които би могла да предизвика тяхната работа?
Закъсняла мисъл премина през ума на Илейн и разсея вниманието й.
— Вие да не сте журналист? От медиите? Ако е така, все още нямам какво да ви кажа.
Посетителят се размърда леко и отпусна наранения си крак.
— Не, не съм дошъл да търся сензации. Бих предпочел да ви съобщя една сензация. Що се отнася до това какво работя, бихте казали, че представлявам акционерите.
— Кои са те?
— Инвеститорите. Онези, които са впрегнали живота си във вашия проект.
— Живота си ли? О, предполагам, че искате да кажете техните застраховки за живот в застраховки „Антробус“ и т.н. Не съм много веща, що се отнася до даренията. Ако искате да разговаряте за финанси, насочете се към друг.
Фишър се усмихна едва-едва.
— Щом така и така съм тук, наистина много бих искал да видя как изглежда хипостаторът.
Изведнъж той скочи от стола, подпря се на бастуна и закуцука право към вратата на съседната стая. Илейн също рязко скочи. Като протестираше бурно, тя се опита да го отклони.
Без никакъв успех, Фишър вече бе отворил вратата.
Зад нея се разкри шестоъгълна стая, близо шест метра широка, с висок таван, без прозорци, осветена отгоре с мека светлина. В средата, заемайки половината от цялата площ, върху кръгъл подиум на височината на коляното бе поставена самата конструкция. Сега уредът, както обикновено, когато работеше, бе невидим на собствения си дисплей.
— Предполагам — обади се Фишър и посочи с бастуна, — че онова, което виждаме сега да върви, е нещо като защитна програма?
— Точно така.
Самата програма бе много впечатляваща. Когато в разстояние на две минути дисплеят не получаваше никаква смислена инструкция, той предпазваше възсъздаденото пространство от разрушаване, като постепенно очертаваше хоризонт от нощни небостъргачи с хиляди блещукащи прозорци и създаваше триизмерен образ на град, огромен до невъзможност, прекрасен и приканващ, наред с това, че бе изцяло въображаем.