Сега дъбовата тояга се издигна и посочи към дъното на стаята, където една цяла стена бе заета от подредени едно върху друго метални чекмеджета. Над главите им се спускаше джунгла-балдахин от кабели, които излизаха от чекмеджетата и изчезваха надолу в илюзорното нощно небе над уреда.
— И значи там вътре е онова, което наричате хипостатор. Видях предварителните ви доклади. Не се тревожете, нямам намерение да се намесвам. Бих искал да ми кажете обаче, какъв пейзаж строи хипостаторът под прикритието на вашата защитна програма?
Илейн се замисли. Посетителят й, макар неканен и недобре дошъл, бе учтив и се държеше възпитано. И колкото повече го наблюдаваше, толкова по-възрастен й се струваше. По незнайна причина тя винаги се бе чувствала по-свободно с по-възрастни мъже, отколкото с която и да било друга категория хора.
— Стоунхендж.
— Интересно — каза Фишър, без никаква изненада, само кимна леко. — По-рано ви попитах имате ли някакви проблеми с достигането на необходимия географски обхват…
— Не. Всъщност принципът на действие не е пренасяне на нещо между нашия възсъздаден модел и тукашната реалност. Би било невъзможно. Но това, че сме стигнали чак до равнината Саписбъри, илюстрира красотата на процеса, или една от неговите красиви черти: фактът, че разстоянието оттук до опорната област всъщност няма особено значение.
Посетителят внезапно извърна лице към Илейн и коленете му застрашително се разтрепериха. Подхлъзна се и се вкопчи в бастуна с гримаса.
— Как е кракът ви, можете ли да стоите? Защо не се върнете в компютърната стая и не седнете?
— Добре съм, благодаря — той послушно обърна гръб на дисплея и закуцука към вратата. — Надявам се, че скоро ще мога да ходя нормално.
— Да не би да сте се наранили по време на ски? — опита се да прозвучи бодро и жизнерадостно.
— Не, не точно — той замълча, после добави с крива усмивка, — малка неприятност с едно добре наточено острие.
— Боже мили! — думите прозвучаха равно. Фишър усети как махалото рязко се люшна в обратна посока; неговата домакиня по неволя отново започваше да губи доверие и несигурността й дали да се бои или не нарастваше.
За Фишър изобщо не бе трудно да разбере реакцията й, и щом се върнаха в компютърната стая и отново седна на креслото, той й се усмихна успокоително.
— Няма нищо. Доста сносно се оправям с ходенето.
Илейн кимна бавно и затвори вратата на стаята, където беше дисплеят.
— Извинете ме за момент — каза тя и седна отново на стола си. — Има нещо, което бих искала да проверя. — После, възможно най-гладко и непринудено, Илейн вдигна най-близката телефонна слушалка и тихомълком набра номера на охраната. Когато и след петнайсет секунди не получи отговор, опита друг номер — звънеше извън сградата.
Фишър наблюдаваше действията й безмълвно, без никакъв опит да се намеси; отнасяше се с успокояващо разбиране към опитите й да съобщи на някого, че е тук, някак си да го провери. Позволи й сама да открие, че е без значение кое копче натиска и какви устни команди дава на телефона. Апаратът не бе заглъхнал напълно, но от него не се чуваше нищо друго, освен смес от странни звуци, които не можеха да й помогнат с нищо. На малкия му екран се появяваше само някакво енигматично лого, не по-познато й от звуците. Изправен златен лъв върху червено знаме, все едно някакъв средновековен щит.
Илейн затвори телефона.
След миг четирите или петте малки екрана в стаята блеснаха едновременно и на тях се появи нещо друго:
— О, по дяволите — тя насочи обвинително пръст към спретнато подреденото стихче на най-близкия екран и изгледа подозрително Фишър. — Предполагам, че вие нищо не бихте могли да ми кажете за това?
— Трябва да ви призная, че мога — той примига извинително и се вкопчи здраво в бастуна. — Това е Тенисън.
Ядът на Илейн се усили.
— Значи, вие сте отговорен някак си за това… за това, че телефоните не работят? И за тези думи по екраните ми?
Като се опитваше да изразява подобаващо разкаяние, Фишър лекичко се поклони.