— Давай! — кресна Уоли.
Мазнах с парцалчето по стъклото. Хеликс се изтръгна от скута ми и трескаво почна да ближе бутилката. Едва не заплаках. Кой знае защо, промърморих:
— Бог да се смили над душата му…
— Браво! — каза Уоли. — Успях! — След дълго мълчание добави: — Пит! Дай му още валериан. Трябва да открия коя част от мозъка му отговаря за удоволствието. Оттам започвам. Страшно ще му хареса.
Сипах валериана в чинийка. Прости ми, Хеликс!
Отново дълго мълчание.
— Пит! Ущипи го, ако обичаш. Или му забий една карфица.
Предпочетох да го щипна, и то доста леко. Това изобщо не заблуди Уоли.
— Накарай го да изреве, Пит! Искам истинска реакция.
Стиснах зъби и усуках дългата опашка. Хеликс нададе вой. Мисля, че по-скоро беше възмутен.
И така продължи. Прилагах върху Хеликс всевъзможни духовни и физически стимули: глад, скръб, страх, гняв (това се оказа трудно, Хеликс просто не искаше да се ядоса!), топлина, студ, разочарование, жажда и оскърбление. С омразата не излезе нищо. А нейде дълбоко в съзнанието на котарака Уоли проверяваше и проверяваше; засичаше, разсъждаваше, пробваше и грешеше. Тъй като бе неуморим и никакви изкушения не го отклоняваха от избрания път, той се оказа превъзходен изследовател. Когато накрая реши да излезе, ние с Хеликс бяхме грохнали от умора. А Уоли разправяше, че едва започвал. Без произшествия го върнах в шишето по същия начин; и така приключи първият работен ден, защото категорично отказах да продължа, докато двамата с котарака не си отспим. Уоли помърмори и се укроти.
С това започна най-изумителният експеримент в историята на психологията и физиологията. Преобразявахме котарака. И го правехме на… е, изберете си думичката сами.
След една седмица той проговори. С нетърпението на любящ баща чаках първата му думичка, която, впрочем, се оказа не „та-ти“, а „валериан“. Толкова се докачих, че го поих с валериан до припадък.
След това потръгна — първо съществителните, после глаголите. Три часа след като изрече „валериан“, вече казваше: „Сипи още малко валериан“.
Уоли случайно се натъкна на „тоналния контрол“ в гласните му струни. Открихме, че можем да му дадем силен и дрезгав глас, но като пожертвахме количеството в име на качеството, постигнахме нещо близко до гласа на Уоли (както го „чувах“ аз). Беше тих, мелодичен и много изразителен.
След дълга работа в предната част на мозъка надарихме Хеликс със съвършена памет. Това е едно от нещата, липсващи на по-низшите животни. Обикновената котка живее почти изцяло в настоящето; ясни са й не повече от десетина минути назад, а за бъдещето няма представа. Каквото учи, се съхранява повече в мускулната или нервната памет, отколкото в звуковата, слуховата или зрителната, както при децата. Променихме това. Хеликс не се нуждаеше от преговор; стигаше веднъж да му се каже.
По някое време ударихме на камък. Разговарях с Уоли както със всеки друг. Но щом Хеликс почна да разбира изреченото, дългите ми приказки без събеседник взеха да го озадачават. Много се мъчех да не отварям уста докато беседвам с Уоли, но успях едва когато се сетих да ползвам лепенка. Хеликс отначало се изненада, обаче свикна.
Накарахме го и да чете. За да разберете какво чудо беше, ще кажа само, че един месец след като почна от А и Б, вече бе изчел от кора до кора Библията, „Златната клонка“ на Фрейзър в съкратения вариант, „Алиса в страната на чудесата“ и четири учебника по география. За два месеца усвои тригонометрията, диференциалното смятане, четиринайсетте основни теории за метемпсихозата и всички песни от текущия хит-парад. О, да; имаше вродено чувство за мелодия и ритъм. В неделя следобед с часове лежеше проснат пред радиото да слуша симфоничните предавания; подир време вече можеше да познае не само произведението и композитора, но и диригента.
Взех да усещам, че прекаляваме. Като котарак, тоест най-независимото същество на света, Хеликс беше аристократ. Почти не проявяваше снизхождение към относителното ми невежество — да, именно невежество; защото макар да му бях дал горе-долу своето собствено образование, той имаше две предимства: пресни знания и съвършена памет. Неприкрито ми се подсмиваше, когато направех прибързано съждение — открай време имам този лош навик — и после започваше да ме поправя с непоносимо прости думички. Не че ми мислеше злото; но когато ме погледнеше над мустаците и снизходително промърмореше: „Май не си съвсем наясно, а?“, направо кипвах. Веднъж чак стигнах до заплахата да го оставя на половин дажба; това винаги му действаше отрезвяващо.