— Тази забележка — лениво провлачи котаракът — е типична за човешко същество. Какво значение има откъде съм получил едно или друго? Щом даден талант си е мой, имам пълното право да се гордея с него и да гледам отвисоко на всеки, който не го притежава. Кой си ти, че да възразяваш? Мислиш се за много умен, нали? И то само защото спадаш към нахалното племе на… — тук в думите му се вмъкна най-отровно презрение — … хомо сапиенс.
Знаех, че не бива да му обръщам внимание. Забавляваше се с прастарата игра на котешкия род — да ни прави на глупаци. Всеки човек с комплекси изпитва алергия към котките. Покажете ми такъв и веднага ще кажа, че не вярва на себе си. Котката е символ на величавата самота. И човекът изобщо не я впечатлява.
— Тия приказки няма да ти помогнат, Хеликс — хладно отвърнах аз. — Нима не разбираш колко е лесно да се отърва от теб? По-рано смятах, че имам основание да ти осигурявам храна и подслон. Беше приятен събеседник. Сега определено не си.
— Да ти призная — каза котаракът, като се протегна и изгаси цигарата върху килима, защото знаеше, че това ме дразни, — съжалявам дълбоко само за едно нещо в живота си. За това, че си ме познавал преди да се възродя. Почти не си спомням онзи период, но изчетох много по темата. Изглежда, че котешката общност дълго време е водила за носа глупавия ви род. А всъщност цялата работа се изчерпва напълно с едно малко човешко стихче:
— Ето ти, драги ми приятелю и — той презрително изсумтя — благодетелю, нашата простичка философия. Смятам, че моите действия преди тъй удачно да се намесиш в духовното ми развитие са те подвели да проявиш прискърбна липса на полагащото ми се уважение. Ако не е била онази ми глупост през годините на невежество — а аз отказвам да поема отговорност за нея; тя е била неизбежна — сега щеше да ме приемаш за това, което представлявам, а именно даровит представител на една висша раса. Не ставай по-глупав, отколкото си всъщност, Пит. Смяташ, че съм се променил. Не е вярно. Колкото по-скоро го осъзнаеш, толкова по-добре за теб. И за Бога, престани да биеш на чувства. Отегчаваш ме.
— Чувства ли? — викнах аз. — Дявол да го вземе, какво лошо има, ако човек проявява някое и друго чувство от време на време? И изобщо какво става тук? Кой е началник? Кой плаща сметките?
— Ти — охотно призна Хеликс, — което само доказва колко си глупав. Мога да върша каквото си искам и изобщо няма да ме хванеш, ако това не ми доставя удоволствие. Изчезвай, Пит. Държиш се като дете.
Посегнах за тежкия пепелник и го замерих. Той изящно отскочи.
— Бре-бре! Какво могъщество!
Яростно грабнах шапката си и хукнах навън, сподирен от подигравателния кикот на котарака.
Никога през живота си не бях изпитвал тъй безпомощен гняв. Правя някому услуга и докъде стигаме? Почва да ме командва. В отплата аз му правя още по-голяма услуга и какво? Покварява котарака ми. Та и той да ме командва.
Нямаше да е толкова лошо, ако не обичах Хеликс. Смейте ми се, но за човек като мен, който прекарва девет десет от своя живот сред епруветки и електрохимични реакции, котаракът запълваше една голяма пустота. Осъзнах, че съм се заблуждавал — Хеликс открай време си беше безсъвестен паразит. Но аз го обичах. Моя грешка. Нищо на този свят не е тъй смазващо като внезапното разбиране, че си се лъгал в някога. Та аз можех да обичам Хеликс до сетния му ден и да съхраня светла памет за него. Изобщо нямаше да има значение, че съм му приписвал несъществуващи добродетели.
Добре де, чия бе вината? Моя ли? Да, донякъде; бях отстъпил пред плана на Уоли да преработи котарака за своя употреба. Но по-виновен ми се струваше Уоли. По дяволите, аз ли го бях поканил да влезе в шишето? За какъв се мислеше, та да ми обърква спокойния, простичък живот?… Вече имах кого да мразя. Онзи гаден плъх Уолъс Грегъри.
Господи, какво ли не бих дал, за да върна момента, когато Грегъри нахлу в моя живот! Сега нямах на какво да се надявам. Ако Уоли успееше с плана си, непоносимият котарак пак щеше да се навърта наоколо. В колосалния му егоизъм просто не съществуваха средства за изразяване на по-благи човешки чувства, дори и да му ги донесеше Уоли. Щом двамата се слееха, Хеликс щеше да изчезне в космоса, отнасяйки единствено жизнената си сила и оставяйки всички свои отвратителни черти… а такива притежаваше в изобилие. Ако Уоли се провалеше, Те щяха да го спипат и аз пак оставах с гнусната животинка. Ама че положение!
Ами ако вземех да убия Хеликс? Това изглеждаше приемливо… но пък какво да правя с Уоли? Знаех, че той разполага с огромни възможности; и макар че с онази своя заплаха да го хвърля в океана веднъж му запуших устата, не бях чак толкова сигурен в себе си. Уоли имаше изключителен ум и ако към него се прибавеше омраза, кой знае какво бе в състояние да извърши. За пръв път осъзнах, че душата на Уоли Грегъри представлява сериозна заплаха. Опитайте да живеете с идеята, че щом умрете, нечия душа ще ви дебне нейде в Отвъдното.