— Изобщо не се притеснявам — отвърна тя, — А ако смяташ да правиш от мен почтена жена…
— Такава мисъл — прекъснах я аз, — не ми е минавала през ума.
Глава 6
— Значи искате да чуете за миещата мечка, която не е никаква мечка — каза Езра Хопкинс на Райла. — Господ ми е свидетел, че ми трябваше доста време, за да разбера, че не е никаква миеща мечка.
— Сигурен ли сте, че не е?
— Сигурен съм, госпожице. Проблемът е, че не знам какво е. Ако старият Рейнджър тук да можеше да говори, може би щеше да ви каже повече от мен.
Той подръпна ушите на мършавата хрътка, която лежеше до стола му. Рейнджър лениво примигна — харесваше му да го подръпват за ушите.
— Някой път можем да доведем Хайръм — казах аз. — Той би могъл да поговори с Рейнджър. Твърди, че може да разговаря с Боузър. През цялото време разговаря с Боузър.
— Ами вижте — отвърна Езра — няма да оспорвам това. Преди време бих го сторил, но вече не.
— Хайде да не говорим сега за Хайръм и Боузър — каза Райла. — Моля ви, разкажете ми за миещата мечка.
— И като момче, и като мъж — отвърна Езра, — съм обхождал тези хълмове. В продължение на повече от петдесет години. На други места настъпиха промени, но тук те не са много. Тази земя не става за земеделие. Някои части от нея се използват за пасища, но дори и добитъкът не навлиза в тези хълмове по-надалеч, отколкото трябва. От време на време някой се опитва да се занимава с дърводобив, но никога в големи мащаби, защото хората си губят парите, когато се опитат да извозят трупите оттук след отсичането им. Така че, през всичките тези години тукашните хълмове са си били моите хълмове. Те и нещата, които са из тях. По закон притежавам само няколкото безполезни акра, върху които се намира тази колиба, но иначе всичко е мое.
— Вие обичате хълмовете — рече Райла.
— Ами да, предполагам. Обичта идва с опознаването, а аз познавам тези хълмове. Мога да ви покажа невероятни неща. Знам място, където растат диви азалии. Розовите наистина са неопитомени. Жълтите се поддават на известно въздействие, макар и не много, но розовите — не. Откарайте добитъка на място, където цъфтят розовите — и след два сезона вече няма да ги има. Откъснете повечко от тях и вече ги няма. Хората казват, че азалиите са изчезнали по тези хълмове. Но аз ви казвам, госпожице, че знам къде има малко от тях. Не го споделям с никого къде, не ги късам и не стъпвам сред тях. Оставям ги да си растат. Просто стоя на разстояние, гледам ги и си мисля с жалост, че някога тези хълмове бяха покрити с тях, но днес вече не. Знам и къде е скритото леговище на една лисица. Откърми там шест лисичета, зверчетата пораснаха и сега излизат да си играят около бърлогата — малки тромави създания, които се боричкат помежду си. А аз си имам място, където си седя и ги наблюдавам. Мисля, че на старата лисица сигурно й е известно, че съм там, но изглежда няма нищо против. След всичките тези години тя знае, че няма да им сторя нищо лошо.
Колибата се беше сгушила до стръмния склон точно над един поток, който бълбукаше надолу по скалистото си легло. Гъсти дървета растяха наблизо направо от голата скала. Задните крачета на столовете, на които седяхме пред колибата, бяха късо отрязани, за да компенсират наклона. Върху пейката до отворената врата бяха поставени кофа и леген. До една от стените бяха подредени дърва за огрев. От комина лениво се виеше дим.
— Тук ми е удобно — каза Езра. — Тайната на удобството е да не искаш много. Хората в градчето ще ви кажат, че съм безполезен и навярно е така, но кои са те, че да раздават оценки? Казват, че си пийвам и това е чистата истина. Веднъж-два пъти годишно се нарязвам здраво, но от това никой не е пострадал. Никога не съм мамил. Никога не съм изричал лъжа. Имам един истински голям недостатък. Приказвам прекалено много, но това е така, защото почти не виждам никого, с когото да разговарям. Когато пък някой намине, май не мога да се спра. Но достатъчно за това. Вие сте дошли да чуете за приятелчето на Рейнджър.
— Аса изобщо не ми е казал, че онова създание е приятел на Рейнджър.
— А, така си е.
— Но вие с Рейнджър го преследвате.
— Може би някога, но вече не. Като по-млад бях ловец и трапер. Но от няколко години не съм се занимавал с това. Окачил съм капаните си на стената с чувство на срам, че изобщо някога съм ги използвал. Все още от време на време удрям по някоя катерица, заек или яребица — ходя по малко на лов, но само като индианците едно време. За месо, за да напълня тенджерата. Понякога не правя дори това. Предполагам, че като хищник, имам право да ловувам. Но нямам право да убивам без повод или причина горските си братя. Някога от всичко най-много ми харесваше лова на миещи мечки. Ходили ли сте някога на лов за миещи мечки?