И ей тука е странното. Дървото беше високо и мечката бе съвсем на върха. Нощта не беше непрогледна — на изток небето започваше да изсветлява — но мечката все пак бе прекалено далече и все пак беше прекалено тъмно, за да видя ясно муцуната на която и да е мечка. И въпреки това, когато тя обърна главата си, аз видях лицето й и то не беше лице на миеща мечка. Повече приличаше на котешко лице, макар че не бе и такова. Имаше мустачки като котка и аз можех да ги видя дори от разстоянието, на което се намирах. Лицето беше месесто и кръгло и въпреки това — ужасно трудно ми е да го кажа така, че да звучи смислено — и въпреки това бе някак костеливо, като череп, от който е махната плътта. Очите бяха големи и кръгли, немигащи като очи на бухал. Би трябвало да се уплаша до смърт. Но не се уплаших. Просто стоях там и на свой ред гледах към това котешко лице. Бях изненадан, разбира се, но не чак толкова, колкото би могло да се очаква. Струва ми се, че през цялото време — без да го признавам пред себе си, без да го изричам гласно — съм знаел, че нещото, което преследваме, не е никаква миеща мечка. Тогава то ми се усмихна. Не видях зъби, сигурен съм, но знаех, че ми се усмихва. Предизвикваше усещането за усмивка. Не хилене, че ни е победило с Рейнджър, а приятелска усмивка, усмивка, която казваше: „Не си ли прекарахме адски забавно?“. И така, аз пъхнах пушката под мишница и следван от Рейнджър, се насочих обратно за вкъщи.
— Тук нещо не пасва — рече Райла. — Казахте, че Рейнджър е куче за лов на миещи мечки и че не гони нищо друго, освен мечки.
— Това озадачаваше и мен — отвърна Езра. — Понякога ужасно много съм се чудил по тоя въпрос. Точно затова, предполагам, не исках да призная пред себе си, че онова не беше никаква мечка — дори когато вече знаех, че не е.
Но от нощта, за която ви разказах, Рейнджър е преследвал нещото много пъти. Понякога се включвах и аз, просто заради удоволствието. Забелязвал съм старото Котешко лице да се навърта из района и да ме гледа от някой храст или дърво. Когато разбере, че го виждам, винаги ми се усмихва. Приятелска усмивка, без нищо коварно в нея. Ти виждал ли си го, Аса?
— Зървам го понякога — отвърнах аз. — Мотае се в моята ябълкова градина.
— Винаги се вижда само лице — рече Езра. — Онова усмихващо се лице. А колкото до тялото му, то е неразличимо. Нищо не подсказва колко е голямо или каква форма има. Понякога съм се натъквал на някоя от срещите между Рейнджър и това създание — създанието надзърта от някой храст към Рейнджър, а той просто дружелюбно си стои там. А знаете ли какво си мисля?
— Какво? — попита Райла.
— Мисля си, че Котешкото лице идва и се уговаря с Рейнджър да си устроят лов през нощта. Мисля, че пита Рейнджър: „Какво ще кажеш да ме преследваш довечера?“. А Рейнджър му отвръща: „Ще говоря с него по въпроса“.
Райла весело се засмя.
— Колко смешно — извика тя. — Колко прекрасно смешно.
— За вас може да е смешно — кисело рече Езра. — За мен не е. Струва ми се съвсем вярно. Вижда ми се напълно логично.
— Но какво е това създание? Трябва да имате някаква идея. Трябва да сте мислили за това.
— Мислил съм, естествено. Но не знам. Казвал съм си, че може би е нещо, което е оцеляло от праисторическото минало. Или призрак на нещо от праисторическо време. Макар че в него няма нищо призрачно. Ти как мислиш, Аса?
— Понякога изглежда малко неясно — отвърнах аз. — Малко мъгляво, може би. Но не по същия начин, по който би изглеждал някой призрак. В него няма нищо призрачно.
— Защо не останете за вечеря — предложи Езра. — Можем цяла вечер да седим и да си бъбрим. В никакъв случай не съм ви казал всичко — имам още много за разказване. Мога да си бърборя с часове. На печката имам голяма тенджера със задушена костенурка — пет пъти повече, отколкото може да изядем с Рейнджър. Хванах две млади костенурки до едно малко езерце, недалеч оттук. Старата костенурка може да е доста жилава, но младата е наистина вкусна. Не мога да ви предложа много повече от това, но когато има задушено от костенурка, човек и не иска друго.
Райла погледна към мен.
— Какво ще кажеш? — попита тя.
Поклатих глава.
— Изкушавам се, но трябва да се връщаме. Колата е паркирана на пътя, на повече от три километра оттук. Не искам да вървим по тъмно. Най-добре да тръгнем сега, за да можем да виждаме пътеката.
Глава 7
В колата на път за вкъщи Райла ме попита:
— Защо не ми каза за това Котешко лице?