Той слезе по стъпалата и понечи да завие зад къщата, после спря.
— Забравих — рече той. — Не съм затворил курника. Трябва да се затвори. Наоколо има много скунксове и лисици.
— Не се безпокой — отвърнах. — Аз ще затворя курника.
Глава 8
Шумът ме накара да се изправя в леглото.
— Какво става? — сънливо попита Райла.
— Нещо при кокошките.
Тя негодуващо се размърда.
— Абе вие тука спите ли изобщо? Снощи беше Боузър, сега кокошките.
— Това е онази проклета лисица — отвърнах аз. — Досега ми отмъкна вече три. Курникът не е много солиден.
В нощта се разнесе кудкудякането на уплашените птици.
Провесих крака от ръба на леглото, намерих пантофите си на пода и ги нахлузих.
Райла се изправи.
— Какво ще правиш?
— Този път ще го пипна — отвърнах аз. — Не пали лампите. Ще го уплашиш.
— Нощ е — рече Райла. — Никаква лисица няма да успееш да видиш.
— Сега е пълнолуние. Ако е там, ще я видя.
В един от кухненските шкафове намерих пушката и кутия с патрони. Заредих два от тях в двуцевката. Боузър изскимтя от ъгъла.
— Ти остани тук — казах му аз. — И пази тишина. Не искам да уплашиш лисицата.
— Бъди внимателен, Аса — предупреди ме Райла, застанала на вратата на дневната.
— Не се тревожи. Всичко ще бъде наред.
— Трябва да облечеш нещо — продължи тя. — Не е хубаво да тичаш навън само по пантофи и долнище на пижама.
— Топло е — казах аз.
— Но може да е влажно. Ще си намокриш краката.
— Нищо ми няма — отвърнах аз. — Няма да се бавя много.
Нощта беше ясна почти като ден — високо в небето блестеше огромна, златна луна. Под меката й светлина дворът изглеждаше призрачно като японска гравюра. Нощният въздух беше изпълнен с тежкия аромат на люляк.
Откъм курника продължаваше да се разнася отчаяно кудкудякане. Край единия му ъгъл растеше розов храст и докато вървях на пръсти през мократа, студена и покрита с роса трева — точно каквато бе предвидила Райла — някак си останах с впечатлението, че лисицата изобщо не е в курника, а се крие в храста. Насочих пушката натам с мисълта, че постъпвам глупаво. Лисицата или още бе в курника, или си беше тръгнала; нямаше да се крие в храстите. Но чувството, че е там, не ме напускаше. Зачудих се защо съм толкова сигурен, откъде бих могъл да зная къде е.
И в този момент всички мисли и цялото недоумение излетяха от главата ми. От храста втренчено ме наблюдаваше едно лице. Котешко лице — с мустачките, очите на бухал, усмивката. Гледаше ме без да мига. Никога преди не го бях виждал толкова ясно — толкова ясно или за толкова дълго време. Повечето пъти го бях зървал само за миг. Но сега лицето не изчезна, а меката лунна светлина осветяваше всичките му детайли и караше всяко косъмче от мустачките му ясно да изпъква. Това беше първият път, бях сигурен в това, когато наистина виждах мустачките. Преди само бях получавал впечатление за тях без наистина да ги виждам.
Запленен и уплашен, но повече запленен, отколкото уплашен, съвсем забравил за лисицата, аз бавно тръгнах напред, като държах в готовност пушката, макар вече да знаех, че нямаше да я използвам. Сега го бях наближил. Нещо ми подсказваше, че стоях по-близо отколкото би трябвало, но направих още една крачка. И тогава се спънах или изглеждаше така, като че съм се спънал.
Когато възстанових равновесието си, розовият храст вече не беше там, нито пък курникът. Стоях на малък склон, покрит с ниска трева и мъх, а по-нагоре растяха няколко брези. Вече не бе нощ — слънцето блестеше, но не напичаше. Котешкото лице беше изчезнало.
Зад себе си чух тътрене и думкане, и се обърнах. Думкащото и тътрещо се нещо бе около три метра високо. Имаше блестящи бивни, а между тях висеше дълъг хобот, който бавно се клатеше насам-натам като махало. Съществото беше на по-малко от четири метра разстояние и се приближаваше право към мен.
Затичах се. Изкачих склона като уплашен заек. Ако не бях избягал, бе дяволски сигурно, че онзи мастодонт щеше да ме прегази. Той не ми обърна никакво внимание, дори не ме погледна. Просто се тътреше по пътя си и цялата му грамада стъпваше изискано и премерено.
„Мастодонт“, казах си аз. „За Бога, мастодонт!“
Умът ми сякаш зацикли — мастодонт, мастодонт, мастодонт. Нямаше място за нищо друго, освен за тази единствена, повтаряща се дума. Стоях вцепенен, притиснат до върбите, а повреденият грамофон на ума ми не спираше, докато животното продължаваше да се тътри по своя път надолу по склона към реката.
„Първо Боузър — помислих си — скимтящ в къщи с фолсъмски връх в задния си крак. А сега аз.“ Колкото и да бе странно, някак си се бях прехвърлил по същия път като Боузър.