И ето ме — смешна фигура, облечена в долнище на пижама и чифт износени пантофи, стиснала пушка в ръка.
Тук ме бе довел тунел на времето — или път на времето, или пък пътека, каквато и да беше там — а онова проклето Котешко лице несъмнено някак си беше замесено в моето затруднение, както е било замесено и в пътуването на Боузър във времето. Странното бе, че нямаше никакъв знак за съществуването на пътека на времето, нищо, което да ме предупреди, че стъпвам по нея. Какъв ли знак, зачудих се аз, можеше да търси човек — навярно някакво искрене във въздуха, макар да бях сигурен, че не беше имало никакво искрене.
И докато мислех за това, се сетих за нещо друго. Когато бях стигнал на това място, аз би трябвало да го отбележа по някакъв начин, за да имам поне някакъв шанс отново да се върна в собственото си време. Макар че тази възможност не бе толкова проста, колкото можеше да изглежда на пръв поглед — белязването на мястото, на което си пристигнал не означава непременно, че си белязал и пътя. Във всеки случай бях изпуснал шанса да оставя някакъв ориентир. Бях избягал от страх, при това основателен, когато бях видял мастодонта. Сега нямаше начин да открия първоначалното място.
Утеших се с мисълта, че Боузър беше пътувал в миналото и се бе върнал обратно. Значи не беше невъзможно. Щом Боузър е успял да се върне, значи бих могъл да го сторя и аз. Макар че в мига, в който си помислих това, вече не бях толкова сигурен. Боузър може и да е надушил тунела на времето — нещо, което не би било по силите на човек.
Обаче ако само стоях там и се вълнувах, нямаше да реша проблема, нямаше да намеря отговора. Щом не можех да открия обратния път към настоящето, може би щеше да ми се наложи да поостана и си казах, че е по-добре да огледам наоколо.
Погледнах в посоката, в която беше изчезнал мастодонтът и видях стадо мастодонти на около километър и половина разстояние — четири възрастни и едно малко. Мастодонтът, който едва не ме бе прегазил, отмерено и тежко се движеше към тях.
„В Плейстоцена съм“ — казах си аз. Но нямаше начин да разбера колко назад в Плейстоцена.
Макар че теренът оставаше непроменен, сега изглеждаше съвсем различно, защото нямаше гори. На тяхно място се простираше тревиста местност, която донякъде приличаше на тундра, тук-там осеяна с групи брези и някакви вечнозелени дървета, а покрай реката забелязах върби.
Брезите до мен се бяха разлистили, но листата им бяха още малки — нежни пролетни листенца. Земята под дърветата бе покрита с килим от лютичета — изящните пъстри цветя, които цъфтят скоро след стопяването на снеговете. Лютичетата придаваха атмосфера на нещо познато. В детството си, точно по тези земи се бях скитал из горите, за да отнеса в мръсните си ръце у дома огромни букети, които майка ми поставяше в една тумбеста кафява кана по средата на кухненската маса. Дори от мястото, на което стоях, ми се струваше, че долавям силния характерен и незабравим аромат на мъничките цветя.
„Пролет“ — помислих си аз. Но беше студено за пролет. Въпреки слънцето аз треперех. „Ледникова епоха“ — казах си. Навярно само няколко километра на север искряха ръбовете на ледника. А аз бях тук само по долнище на пижама и пантофи, с пушка в ръка — пушка с два патрона в цевите. Това бе всичко. На това възлизаше цялата ми екипировка. Нямах нож, кибрит, нищо. Погледнах към небето и видях, че слънцето пълзи към пладне. Щом по пладне беше толкова студено, нощем трябваше да е ужасен студ. „Огън“ — помислих си аз. Но нямаше начин да запаля огън. Кремък, само да можех да намеря кремък. Претършувах съзнанието си, за да си спомня дали някъде в близост може да се намери кремък, макар че дори и да имаше, какво бих могъл да сторя с него? Удряни един в друг, кремъците щяха да дадат искра, но не достатъчна, за да се запали огън. При удар в стомана, искрите биха били достатъчно горещи за запалване на прахан. Пушката бе от стомана, но тук нямаше да намеря кремък — защото, сега вече си спомних, че в този район няма никакъв кремък. Навярно бих могъл да отворя един от патроните, да извадя част от барута и да я смеся с прахан, а после да изстрелям отворения патрон в праханта. На теория горящият барут, изхвърлен от цевта, би запалил праханта, ако е смесена с барут. Ами ако това не станеше, запитах се аз. Пък и откъде да намеря прахан? В сърцевината на някой загниващ дънер, ако успеех да открия гниещ дънер и да го разцепя, за да извадя сухото и меко дърво. Или обелена и ситно накълцана брезова кора. Може би това щеше да свърши работа. Зачудих се дали наистина щеше, но не можех да съм сигурен.