Стоях съкрушен, изтощен от мислите си и от страха, който пропълзяваше в мен. Сега за първи път забелязах птиците. Първо цветята, сега и птиците. Бях ги чувал през цялото време, но бръмналият ми от проблеми мозък ги бе отхвърлял. Един синигер беше кацнал на някакво оголено от зимата стъбло. Гърлица навярно. Опитах се да си спомня дали гърлицата е местно или внесено отдругаде растение, което би означавало, че не е гърлица. Така или иначе, птицата беше кацнала върху люлеещото се стъбло и пееше. Чучулига излетя от тревата и се извиси във въздуха, оставяйки зад себе си трели на радостно вълнение. Сред върбите с чуруликане подскачаха от клон на клон малки птичета, които трябва да бяха някакъв вид врабчета. Тук просто беше пълно с птици.
Щом веднъж се ориентирах, теренът взе да ми се струва все по-познат. Колкото и да беше оголен, това все пак бе Уилоу Бенд2. Реката течеше от север и се извиваше на запад, после отново на изток. На брега по целия завой растяха плачещи върби.
Сега мастодонтите се отдалечаваха от мен надолу по долината. Освен тях и птиците, не забелязвах други следи от живот. Но можеше и да има: саблезъб тигър, кръвожаден вълк, дори пещерна мечка. Известно време бих могъл да се грижа за себе си, знаех това, но само известно време. Щом изстрелях двата патрона, щях да остана невъоръжен и беззащитен, а пушката нямаше да е нищо повече от обикновена тояга.
Като внимателно се взирах за каквато и да е следа от живот, тръгнах надолу по склона към реката, която се оказа по-широка и течеше по-бързо, отколкото някога я бях виждал. Стопена вода от ледниците на север навярно бе изпълнила коритото.
Върбите бяха отрупани с реси, огромни пухкави гъсеници, покрити със златист прашец. Водата беше бистра — толкова бистра, че можех да видя камъчетата, които се търкаляха по дъното, както и проблясващите сенки на мълниеносно преминаващи рибни пасажи. „Тук има храна“ — казах си аз. Нямах въдица, но все пак можех да изплета мрежа от върбови клонки и обелена върбова кора. Щеше да е груба и несръчно направена, но все пак мрежа, с която да ловя риба. Зачудих се как ли щеше да ми се отрази диетата от сурова риба и се позасмях на тази мисъл.
Казах си, че ако ми се наложеше да остана тук, ако нямаше възможност да се върна в собственото си време, по един или друг начин на всяка цена трябваше да преоткрия огъня — огън, на който да се топля и да готвя храната си.
Застанал на брега на реката, направих опит да подредя фактите. Поглеждайки на положението реалистично, трябваше да се примиря с мисълта, че шансът ми да се върна в Уилоу Бенд е малък. Това означаваше, че имах да върша много неща. Първо най-важното: в момента убежището беше по-важно от храната. Ако бе необходимо, можех да погладувам известно време. Но преди падането на нощта трябваше да намеря място, където да се скрия от вятъра; някакво малко убежище, което да запази телесната ми топлина. Най-важното — знаех това — бе да не изпадам в паника. Засега не се бях паникьосaл, просто не можех да си го позволя.
Убежище, храна и огън — това бяха трите неща, от които се нуждаех. Най-важно беше убежището, после храната; огънят можеше да почака малко. Щом изплетях мрежа, рибата щеше да осигури прехраната ми, но щеше да има и друга храна. Навярно грудки и корени, дори листа и дървесна кора, макар че нямаше начин да разбера кои растения щяха да са безвредни за мен. Навярно бих могъл да разбера, като наблюдавам какво ядат мечките и другите животни. Да рискувам и да приема, че онова, което ядат те, е безвредно. Освен това, би трябвало да има някакъв бавен и дребен дивеч, но за него щеше да ми трябва оръжие, тояга. Ако не успеех да открия друга, пушката можеше да свърши работа, но щеше да е тежка и неудобна. Една пръчка би ме устроила по-добре. Сигурно някъде бих могъл да открия подходяща пръчка, която да пасва на ръката ми — добре изсъхнала тояга, която да не се счупи при първия удар. Лък и няколко стрели щяха да вършат повече работа и след време навярно бих могъл да си измайсторя такова оръжие. Трябваше да намеря остър камък или някой, който да бъде счупен и използван като режещ инструмент. С него щях да съм в състояние да си направя лък. Спомних си, че като момче бях адски добър с лъка и стрелите. Щеше да ми трябва тетива и жилавите фини корени на някое дърво щяха да свършат работа. Кедрови корени ли бяха използвали индианците, за да шият канутата си? Бяха изминали години, откакто бях чел „Песента на Хайауата“3, но си спомням, че там се казваше — бях сигурен в това — че кедровите корени са били използвани при направата на канута. Навярно някои от вечнозелените дървета, които растяха тук, бяха кедри и можех да изровя корените им.