Намерих място за паркиране пред дрогерията и заобиколих колата, за да отворя вратата на Райла. От другата страна на улицата припряно се приближи Бен Пейдж, за да ни пресрещне.
— Аса. — каза той, — отдавна не съм те виждал. Не минаваш оттук много често.
Той ми подаде ръката си и аз я стиснах.
— Идвам толкова често, колкото ми е необходимо — отвърнах аз. После се обърнах към Райла и ги запознах. — Госпожице Елиът, позволете да ви представя Бен Пейдж. Бен е нашият кмет и банкер.
Бен протегна ръка на Райла.
— Добре дошли в нашия град — каза той. — Ще поостанете ли?
— Райла е моя приятелка — поясних аз. — Преди години заедно бяхме на разкопки в Средния Изток.
— Не знам колко ще остана — отвърна Райла.
— От Ню Йорк ли сте? — попита Бен. — Някой ми каза, че сте от Ню Йорк.
— Откъде, по дяволите, някой би могъл да знае? — попитах аз. — Ти си първият, който се запознава с нея.
— Хайръм, предполагам — поясни Бен. — Той каза, че номерът на колата бил нюйоркски. Каза ми, че някой е уцелил Боузър със стрела. Вярно ли е?
— Да — потвърди Райла.
— Казвам ти, че трябва да направим нещо с тези хлапетии — рече Бен. — Вечно кроят нещо. Нямат капчица уважение. Само беснеят.
— Може да не е било дете — казах аз.
— Че кой друг може да е? Те правят точно такива неща. Банда чудовища, казвам ти. Предишната вечер някой от тях изпусна гумите ми. Излязох от киното и четирите бяха спаднали.
— Че защо им е да правят това? — попита Райла.
— Не знам. Просто мразят всички, предполагам. Когато с теб бяхме деца, Аса, никога не сме правили такива неща. Спомням си, че ходехме за риба, а през есента и на лов. А ти по едно време накара всички ни да копаем онази отходна яма.
— Все още копая в нея — казах аз.
— Знам. Намираш ли нещо?
— Не много — отвърнах аз.
— Трябва да тръгвам — рече Бен. — Имам среща с едни хора. Беше ми приятно да се запознаем, госпожице Елиът. Надявам се да прекарате приятно.
Гледахме го, докато се отдалечаваше надолу по улицата.
— Това твой стар приятел ли беше? — попита Райла. — Един от тайфата ти?
— Един от тайфата — отвърнах аз.
Пресякохме улицата и влязохме в супермаркета. Взех количка и я забутах по пътеката между щандовете.
— Ще ни трябват картофи и масло — казах аз. — Освен това сапун, а предполагам и много други неща.
— Не си ли правиш списък?
— Не съм подреден домакин — отвърнах аз. — Опитвам се да помня всичко и винаги пропускам по нещо.
— Познаваш ли много хора в градчето?
— Някои. Част от тях познавам от времето, когато бях дете — хора, които останаха тук. С други се запознах, когато се върнах.
Бавно напълнихме количката. Забравих някои неща, а Райла, която прехвърляше в ума си хипотетичен списък за покупки, ми напомни за други, които щях да забравя. Накрая избутахме количката до касата. Пред нас беше Хърб Ливингстън, който разтоварваше покупките си.
— Аса — каза той по начина, по който винаги приказваше: сякаш е останал без дъх от радост, че те вижда. — Щях да ти се обаждам за новини. Чух, че имаш компания.
— Райла — обърнах се към нея аз, — запознай се с Хърб Ливингстън. Той е друг от старата тайфа, а сега е собственик на седмичника.
Хърб засия.
— Радвам се, че ни навестявате — каза на Райла той. — Чух, че сте от Ню Йорк. От самия Ню Йорк, искам да кажа. Тук не идват много хора от Ню Йорк. — Той извади от джоба на сакото си бележник, а от джоба на ризата си — къс молив. — Как е фамилното ви име, ако мога да попитам?
— Елиът — отвърна Райла. — С „ъ“.
— И сте дошли на гости на Аса? Искам да кажа, затова ли сте тук?
— Стари приятели сме — кратко отговори Райла. — В края на петдесетте години заедно участвахме в археологически разкопки в Турция.
Хърб надраска нещо неразбираемо в бележника си.
— А с какво се занимавате сега?
— С внос-износ.
— Разбирам — рече Хърб, като дращеше бясно. — И сте отседнали във фермата при Аса?
— Точно така — потвърди Райла. — Дойдох, за да бъда с Аса. Оставам тук с него.
Когато се върнахме при колата, Райла ми каза:
— Не съм сигурна, че приятелите ти ми харесват.
— Не обръщай внимание на Хърб — отвърнах аз. — Като вестникар, малко му липсва тактичност.
— Онова, което не мога да разбера, е защо трябва да се интересува от мен. Това, че съм тук, просто не е новина.
— За „Уилоу Бенд рекърд“ е. Тук съвсем нищо не се случва. Хърб трябва да запълва вестника с пристигания и заминавания. Госпожа Пейдж организира събиране на карти с три маси и това е обществено събитие. Хърб го описва подробно. Разказва кой е бил там и кой е спечелил.