— Трябва да ви кажа — обърна се към нас Къртни, — че хората от „Сафари“ ще пристигнат утре. Преди няколко дни се обади Бен, за да ми съобщи, че пътищата са отворени. Радвам се, че сте се справили.
— Съвсем лесно беше — отвърнах аз.
— Бих искал да поостана и да присъствам на заминаването на първата група. Сенаторът също. Ще има ли къде да пренощуваме?
— Имаме две стаи — рече Райла. — Вие сте добре дошли тук. Един от вас ще трябва да спи в една стая с Боузър.
— Възможно ли е да тръгна с групата? — попита сенаторът. — Само ще поразгледам. Съвсем за кратко, после веднага ще се върна.
— Това ще зависи от хората от „Сафари“ — отвърнах аз. — Можете да говорите с онзи, който ги води.
Сенаторът погледна към Къртни.
— Ами вие? — попита той. — Ще дойдете ли с нас, ако ни позволят?
— Не знам — каза адвокатът. — Гледах филма. Там е пълно със свирепи зверове. Ще трябва да си помисля.
Фриймор се поразходи наоколо, после се върна при масата. Райла беше донесла кафе. Той седна и протегна чашата си.
— Благодаря ви, мила — рече на Райла сенаторът, когато тя я напълни. — Аз съм едно старо селско момче. Умирам си за чаша кафе.
Всички седнахме на масата и Райла напълни чашите ни.
— Предполагам — каза Фриймор, — че мога да ви кажа онова, което искам. Това не е предложение. Нищо чак толкова сериозно. Нищо свързано със Сената или правителството. Само няколко въпроса, които ме вълнуват.
Сенаторът разля няколко капки кафе върху масата и ги избърса с длан.
— Боя се, да не ме помислите за стар глупак, който се страхува от сянката си — продължи той. — Но наистина има проблем, който ми докара много безсънни нощи. Всъщност са два проблема. И така, как да ги изложа във възможно най-добре, по най-малко глупавия начин?
Той замълча, сякаш за да помисли. Нямаше нужда да го прави, бях сигурен в това. Просто ораторски трик. През годините прекалено често бе държал речи в Сената.
— Просто казано — рече той, — имаме два приоритетни проблема: състоянието на земеделието в света и огромните маси бедни хора, голяма част от които в собствената ни страна. Онеправданите, безработните, дъното на социалната пирамида.
Досега успявахме да произвеждаме достатъчно храна за всички хора на Земята. Когато хората гладуват, това се дължи на неправилно разпределение, а не на недостиг. Но се страхувам, че може да не е далечен онзи ден, в който недостигът ще стане действителен. Метеоролозите ни казват — при това, трябва да призная, много убедително — че поне северното полукълбо, а навярно и целият свят, навлиза в по-студен, по-сух цикъл. В продължение на шейсет или повече години, казват ни те, сме били добре — имали сме най-благоприятния климат, който човечеството познава от стотици години насам. Сега започват суши. Над огромни райони обработваема земя почти не вали и климатът става по-студен. Ако тази тенденция към застудяване продължи, сезонът за развитие на реколтата ще се скъси. Всичко това означава по-малко храна. Ако производството на храна се понижи дори съвсем малко, да речем с десетина процента за няколко години, отделни части от света ще бъдат изправени пред масов глад. През годините на безпрецедентния благоприятен климат светът постигна огромен социален и икономически напредък, но населението също се увеличи без перспектива този процес да се забави, така че само в няколко облагодетелствани региона икономическият растеж е в състояние да облекчи човешкото нещастие.
Вие несъмнено разбирате какво се опитвам да кажа. Мислите ви са изпреварили думите ми. С появата на пътуването във времето — идея, която отначало приемах неохотно — вече сме в състояние да открием огромни нови земеделски райони и те ще са повече от достатъчни за компенсиране на спада в производството на храна, който ще настъпи, ако климатът се влоши според предвижданията на метеоролозите.
Това е един от проблемите. Спомняте си, казах ви, че има два проблема. Другият е, че огромна част от нашето население няма друго бъдеще, освен пълна мизерия. Голямата част от тези нещастници са в гетата на по-големите градове, други са пръснати из земеделските области, трети самотно се скитат почти навсякъде. Мислех си, че част от тези хора могат да бъдат пратени в някои девствени райони в миналото, където ще имат шанс да се замогнат. Доколкото съм мислил по въпроса, аз ги виждам като ново поколение от пионери, откарвани в нови земи, където — с малко земя, която да е само тяхна, с неунищожените природни ресурси — те ще са в състояние да си създадат по-добър живот. До болка ми е ясно, че много от тези хора не стават за пионери. Бедността и зависимостта, ожесточеността към обществото и самосъжалението им може да са ги лишили от възможността да се изправят на крака. Навярно няма да са по-добре от сега, независимо къде ги пратите…