— Онова, което сте преживели днес — казах му аз, — е било нищо в сравнение с онова, което ще се случи на връщане, особено ако носите няколко хубави трофеи.
— Стийл, радвам се на тази възможност да поговоря с вас — отвърна той. — Надявах се да поприказваме малко. Можете да ми кажете какво да очакваме, когато влезем в тунела. Вие сте един от тримата, които са били в Креда.
— Бях там малко повече от един ден — казах аз. — Видяхме голяма част от фауната. Мястото гъмжи от непознати животни и не всички изглеждаха така, както палеонтолозите ни твърдят. Гледали ли сте филма, който засне Райла?
— Да. Добра работа. В известен смисъл е малко страшничък.
— Значи сте видели повечето от онова, което видяхме ние. Носите ли едрокалибрени пушки?
— Шестстотин. Същите като вашите.
— И още нещо — казах аз. — Не чакайте прекалено дълго, за да позволите на клиентите си да убият сами животното. Ако нещо се насочва към вас и не можете да сте сигурни, стреляйте. Какви са клиентите ви?
— Стабилни хора — отвърна Аспинуол. — Малко по-стари, отколкото бих искал, но всички са ходили на лов преди. В Африка, преди ловните полета да изчезнат. Имат опит и няма да се изплашат. Ще се справят. Джонатан Фридли с жена си Джесика. Тя е убила един от най-големите слонове, които изобщо съм виждал. Фридли е президент на компания за производство на стомана. Третият е Хоръс Бриджис. Президент на химически конгломерат. Солидни хора. И тримата.
— Значи не би трябвало да имате някакви проблеми.
— Не. Ако ми се наложи да убия нещо, ще разберат.
— Сенатор Фриймор изявява желание да дойде с вас.
— Разговаряхте ли вече?
— Хвана ме натясно почти веднага. Казах му, че не е възможно. Не съм в състояние да поема отговорността. Бих искал да му направя услуга, но не мога да си сложа главата в торбата. Това не му хареса. Започна да се държи малко гадно. Но не мога да взимам гратисчии. Ако вие обаче искате да дойдете…
— Не, благодаря — прекъснах го аз. — Ще има и други сафарита. Трябва да остана тук. Пък и вече съм бил там.
— Вече са подредили камионите и колите — рече той. — Трябва да вървя. Беше ми приятно да си поговорим.
Протегнах му ръка.
— Аспинуол — казах аз, — наслука.
Останах да ги погледам докато тръгват. Машините се движеха една след друга и всяка една от тях изчезваше, когато попаднеше на пътя във времето. Райла откара Къртни и сенатора обратно в Уилоу Бенд. Фриймор се цупеше. Спуснах се до горичката от киселици, за да потърся Котешкото лице, и го намерих кацнал в едно дърво в западния й край. Казах му, че един от неговите пътища във времето вече се използва и че другите също ще бъдат употребени през следващите няколко дни. Попитах го дали е доволен от това и той ми отвърна положително. Малко трудно се разговаряше с него. Единственият начин бе да му задавам въпроси и той да ми отговаря с мигане. Така че след известно време престанах да се опитвам да водя разговор и просто останах загледан в него, изпълнен с приятелски чувства. Той също ме гледаше, полуусмихнат по начин, който ми се струваше приятелски.
Опитах се да разбера какво точно представлява той и по една или друга причина започнах да си изграждам представата, че не е истинско същество — че наистина няма тяло, че не е от плът и кръв, макар че ако това беше вярно, не бях в състояние да разбера какво точно представлява.
Открих и нещо друго. Досега го бях възприемал просто като извънземен, като необяснимо същество, което не подлежи на разбиране. Но сега започнах да мисля за него като за личност, като за друг човек, като за някой, когото познавам и когото навярно смятам за приятел. Зачудих се за онези петдесет хиляди години, които бе прекарал тук, и се опитах да си представя какво би означавало това за мен (ако бях в състояние да живея петдесет хиляди години, което не беше възможно, разбира се) и после, осъзнах, че този начин на мислене не е правилен, че не мога да се сравнявам с Котешкото лице, тъй като сме две коренно различни форми на живот. Припомних си нещата, които беше правил, контактите, които бе установил през последните няколко години — безсмислената игра на ловец и плячка с Езра и Рейнджър, отварянето на пътища във времето за Боузър (запитах се колко ли пъти е пътувал в миналото Боузър), случайните разговори или опити за разговори с Хайръм, защото Хайръм не беше разбирал какво му казва Котешкото лице и в резултат не го бе харесал. Но всичко това беше чак сега, през последните няколко години. Очевидно го бяха виждали и други хора (или той им се бе показвал) и те се бяха плашили от него. Дали през изминалите векове, зачудих се аз, от време на време е влизал в контакт с индианците, а преди това и с протоиндианците? Дали не е бил смятан за бог или за дух от тези номадски племена? Дали не го бяха познавали мамутите, мастодонтите и древните бизони?