Той замълча и последователно ни изгледа.
— Разбирате ли? — попита Хочкис.
— Разбираме гледната ви точка — отвърнах аз. — Ще трябва да си помисля известно време.
— Преди да решите дали това, което искаме, е правилно или не?
— Нещо такова — казах аз. — Това, което искате да направим, е да затръшнем вратата под носа на всички.
— Не искам да си мислите, че нямаме достатъчно вяра — рече Хочкис. — Истината е, че вярата ни е толкова всеобхватна, че можем и наистина приемаме християнството макар да знаем, че за Нашия Господ е известно съвсем малко и то може да не е вярно. Онова, от което се страхуваме, е, че ако историята на живота му, както е известна сега, се разпадне на съставните си части, то може да я последва самото християнство. Вие държите в ръцете си ужасна власт. Ние ще ви платим добре, за да не я упражните.
— Кои точно сте вие? — попита Райла. — Казвате „ние“. Кои „ние“?
— Ние сме комитет, съставен много набързо, и нашите членове са хора, които са осъзнали опасността веднага, щом са прочели за откриването на пътуването във времето — отвърна Хочкис. — Получаваме подкрепа и обещания за подкрепа от голям брой църковни организации. Непрекъснато осъществяваме контакт с други, от които също очакваме помощ.
— Искате да кажете парична подкрепа ли?
— Да, госпожо, парична подкрепа. Предполагам, че ще трябват пари, за да купим правата, които искаме.
— Много пари — отвърна Райла.
— Ако изобщо решим да ги продадем — добавих аз.
— Обещайте ми едно — каза Хочкис. — Поне ни съобщете, когато получите други предложения, защото вие ще получите други предложения, сигурен съм в това. Дайте ни шанс да се конкурираме с условията, които ще ви предложат другите.
— Не съм сигурен, че можем да направим това — рече Бен. — Почти съм сигурен, че няма да можем. Но ще обмислим предложението ви.
Застанал пред караваната и загледан в делегацията, която се спускаше по пътеката към Уилоу Бенд заедно с Бен, аз почувствах, че тези хора ме тревожат. Тяхната позиция, гледната им точка, противоречеше на природата ми, но не можех да анализирам и да определя отвращението, което изпитвах. Всъщност, казах си аз, би трябвало да изпитвам известно съчувствие към тях, защото без да съм го съзнавал досега, знаех, че храня някои резерви по отношение на проникването в определени моменти от човешката история. Голяма част от онова, което беше погребано в миналото, трябваше да си остане там.
— Аса, какво мислиш? — попита ме Райла.
— Не ми харесва как звучи — отвърнах аз. — Не знам защо. Просто противоречи на природата ми.
— И при мен е така — рече тя. — Казват, че ще платят добре. Не мога да си представя, че имат чак толкова много. Само им подметни за един милион и ще опънат петалата.
— Ще видим — казах аз. — Не ми харесва да имам нещо общо с тях. Дори самата мисъл за това ме кара да се чувствам малко мръсен. Предполагам, че ще трябва да видим какво мислят Бен и Къртни.
Пристигнаха още две групи за сафари и се отправиха в Креда. Четвъртата пристигна няколко дни по-късно.
Стифи се дотътри горе на хълма да ни види. Райла му даде малко маруля и няколкото моркова, които намери в хладилника. Той излапа морковите, но остави марулята след като я опита. Върнах го обратно в долината, а той сумтеше и грухтеше през целия път.
Отидох отново да видя Котешкото лице. Не го намерих в Мастодонтия, а в овощната градина във фермата. Разговаряхме малко, защото беше трудно, но поседяхме заедно, изпитвайки приятелски чувства един към друг, и това като че ли го задоволи. Странно, аз също изпитвах задоволство. Общуването с него някак си ме караше да се чувствам добре. Имах странното усещане, че Котешкото лице се опитва да разговаря с мен. Не знам какво ме караше да си мисля така, но наистина останах с впечатлението, че се опитва да разговаря.
Спомних си, че като дете обичах да плувам в Троут Крийк6 — което беше смешно име за рекичката, защото в нея нямаше пъстърва. Може в дните на първите бели заселници да е имало малко пъстърва. Потокът се вливаше в реката точно над Уилоу Бенд и бе съвсем малък — на места просто вада — но точно преди да се влее в реката образуваше вир. Когато с приятелите ми бяхме малки, ние често плувахме там. Не беше по-дълбок от метър и нямаше течение — едно момче не би могло да се удави в него, освен ако не го направи съзнателно. Прекарвахме си там много весело през ленивите летни дни, но онова, което си спомнях най-добре, бе, че когато се уморявах от скачането в по-дълбоката вода, аз лягах на плитко с глава, отпусната върху чакълестия бряг и с едва покрито от водата тяло. Бе приятно да лежа така, защото понякога можеш да забравиш, че имаш тяло. Водата беше точно толкова дълбока, колкото да го издига така, че да не го усещаш. Във вира имаше много малки рибки, дълги по пет-десет сантиметра, и ако човек лежеше неподвижно достатъчно дълго, те идваха и започваха да те хапят по пръстите на краката с малките си устички. Предполагам, че са намирали изсъхнали кожички и навярно мънички струпеи — повечето от нас имахме струпеи по краката, защото ходехме боси и винаги бяхме в рани и синини — а ми се струва, че рибките са смятали изсъхналите кожички и мъничките струпеи за много вкусна храна. Така или иначе, аз лежах там и ги усещах как докосват с устни пръстите на краката ми. В мен се разливаше покой и се надигаше клокочещ смях, клокочещо щастие, че сме толкова близки с рибките.