Така беше и с Котешкото лице. Можех да почувствам как мислите му се блъскат в мозъка ми, докосват се до мозъчните ми клетки, точно както онези малки рибки се бяха докосвали до пръстите на краката ми преди толкова много време. Това бе някакво тайнствено чувство, но не ме безпокоеше и както с рибките, аз изпитвах усещане за клокочещ смях от това, че с Котешкото лице сме толкова близки. По-късно си казах, че трябва да съм си въобразявал, но в момента ми се струваше, че съвсем ясно усещам онези блъскащи се мисли.
След като си тръгнах от овощната градина, отидох до офиса на Бен. Когато влязох, той тъкмо затваряше телефона и се обърна към мен с широка усмивка.
— Беше Къртни — каза Бен. — На Крайбрежието имало някаква кинокомпания, която проявявала интерес. Искали да правят филм за историята на Земята, като се върнат в предкамбрийската ера и скачат нататък през епохите.
— Доста сериозен проект — отвърнах аз. — Съзнават ли колко време ще им отнеме?
— Изглежда съзнават — рече Бен. — Явно са луди по идеята. Искат да направят филма както трябва. Готови са да отделят необходимото време.
— Съзнават ли, че в по-ранните периоди ще трябва да си носят кислород? До Силура, преди около четиристотин милиона години, в атмосферата не може да е имало много свободен кислород. А сигурно и до по-късно.
— Да, струва ми се, че го съзнават. Споменали са го на Къртни. Изглежда добре са се подготвили.
— Къртни смята ли, че интересът им е искрен? Предполагам, че една кинокомпания на първо място ще иска да направи евтин, среднокачествен филм, като използва някой от праисторическите периоди за фон. Не нещо толкова амбициозно като това. Би им струвало милиарди. Ще трябва да разполагат с научни консултанти, с хора, които да обясняват онова, което те заснемат.
— Прав си за стойността — съгласи се Бен. — Изглежда Къртни смята, че ще успеем да гушнем голяма част от бюджета.
Това бяха добри новини, разбира се, и аз се радвах да ги чуя, защото всъщност бяхме сключили само една сделка — със „Сафари, Инк.“.
— Говори ли с Къртни за църковния комитет? — попитах аз.
— Да. Смята, че преиграват. Съмнява се дали могат да съберат парите. Те твърдят, че имат широка църковна подкрепа, но е под въпрос дали ще могат да ни предложат нещо.
— Те са фанатици — казах аз, — а фанатиците са непоносими. Струва ми се, че трябва да ги разкараме.
Четири дни по-късно сафари номер три, първата завърнала се група, се появи няколко дни преди определеното време. Имаха добра плячка: шест огромни трицератопси, три глави от тиранозавър и други ловни трофеи. Възнамерявали да останат до края на определените им две седмици, но ловецът клиент се разболял и поискал да се върне.
— Истински ужас — каза ми водачът на групата. — Там е много опасно. Клиентът стреляше добре, но то се хвърли към него. Господи, та то се хвърли и към мен. Вдигаш поглед и виждаш как към теб изневиделица се хвърля чудовище с пълна със зъби уста и в стомаха ти всичко става на топка. Сега той живна, след като вече сме тук. Когато излезем през портите и репортерите ни обсадят, той ще е великият ловец, безстрашен, смел, с железни нерви.
Водачът ми се ухили.
— Няма да му пречим. Нека изиграе ролята си докрай. Ще бъде добре за бизнеса.
Двамата с Райла стояхме и гледахме как групата се отдалечава надолу по склона и изчезва в Уилоу Бенд.
— Това е — каза Райла. — Щом покажат тези трофеи по телевизията и отпечатат снимките им във вестниците, вече няма да има съмнение, че пътуването във времето е възможно. Вече няма да се налага да го доказваме.
Още преди да станем на следващата сутрин Хърб почука на вратата. Отидох да му отворя по халат и пантофи.
— Какво има, по дяволите? — попитах аз.
Хърб размаха брой на „Минеаполис Трибюн“. Грабнах вестника от ръката му. Там, на първата страница, имаше снимка на нашия клиент ловец, позиращ до глава на тиранозавър. Огромно заглавие разтръбяваше новината за завръщането на първото сафари. Под първия материал имаше и друго заглавие, което гласеше: