ЦЪРКОВНА ГРУПА ОБВИНЯВА В ДИСКРИМИНАЦИЯ ОТНОСНО ПЪТУВАНЕТО ВЪВ ВРЕМЕТО
Първият параграф на този втори материал гласеше:
„Ню Йорк.
Доктор Елмър Хочкис, председател на независим църковен комитет, ангажирал се да предотврати каквото и да е проучване на времето и живота на Исус Христос, днес заяви, че «Тайм Асошиейтс» е отказала да продаде правата върху времевия интервал, покриващ този исторически период…“
Отпуснах вестника и казах:
— Но, Хърб, ти знаеш, че това не е точно така. Ние не сме отказали…
Хърб направо трепереше от вълнение.
— Не разбираш ли? — извика той. — Та това е спор. Още преди края на днешния ден църковни групи и теолози от целия свят ще се разделят на противоположни лагери. Аса, ние не можем да понесем такава публичност.
Райла се приближи до вратата.
— Какво става? — попита тя. Подадох й вестника.
В душата ми се загнезди чувство на безнадеждност.
Глава 27
Хайръм все още беше в болницата и аз за пореден път отидох да потърся Котешкото лице. Открих го в овощната градина. Казвах си, че искам само да поддържам контакта с него, за да не се почувства самотен. С Хайръм бяха разговаряли почти всеки ден, а откакто него го нямаше, си мислех, че някой би трябвало редовно да ходи при Котешкото лице. Но в ъгълчето на ума ми бяха онези мънички рибки, които се бяха докосвали до мозъка ми, и аз не можех да не се чудя дали ще продължат да го правят когато отново го видя. Това предизвикваше у мен неприятно чувство и в същото време ме объркваше. Може би, казвах си аз, Котешкото лице просто така разговаряше, макар че в такъв случай сигурно ужасно ми трябваше преводач. Чудех се дали Хайръм също не го беше усещал така и дали чрез някаква странна особеност на ума си не бе в състояние да разбира езика. Може би това беше точно онази способност, която му позволяваше да разговаря с Боузър и червеношийката, ако, наистина бе разговарял с тях.
Щом открих Котешкото лице, не ми се наложи да чакам дълго, за да получа отговор на въпроса си — докосването на рибките почти незабавно се появи.
— Котешко лице — попитах го аз, — да разговаряш с мен ли се опитваш?
Той премигна веднъж с очи, с което казваше „да“.
— Кажи ми, смяташ ли, че ще можеш да го направиш?
Той премигна три пъти много бързо и това донякъде ме затрудни, но след като помислих малко, реших, че иска да каже, че не знае.
— Надявам се да успееш — казах аз. — Бих искал да разговарям с теб.
Той премигна за „да“, което предполагам, означаваше, че и той би искал.
Но не успяхме да разговаряме. Струваше ми се, че макар рибките да бяха по-упорити отпреди, не стигахме доникъде. Известно време се опитвах да отворя ума си за тях, но това май не помогна. Казах си, че навярно нищо от онова, което бих могъл да направя, няма да помогне. Всичко зависеше от Котешкото лице. Имах чувството, че сигурно смяташе, че има шанс, иначе изобщо не би се опитвал. Но когато помислих по въпроса, открих, че мислите прекалено много се поддават на желанията ми.
Когато приключихме ми се струваше, че не сме напреднали особено.
— Утре пак ще дойда — казах на Котешкото лице. — Можеш да опиташ отново.
Не разказах на Райла за това, защото се страхувах, че може да се присмее на глупостта ми. За мен, разбира се, по някакъв странен начин, това не беше глупост. Ако Котешкото лице можеше да направи така, че да сме в състояние да разговаряме, аз определено желаех да му дам този шанс.
Бях му казал, че ще дойда на следващия ден, но не отидох. На сутринта се върна още една група, сафари номер две. Те донесоха само един тиранозавър и няколко трицератопса, но освен това и три гребеноглави хадрозавъра и полакантус — покрит с броня динозавър със смешно малка, заострена глава и големи рогообразни шипове, стърчащи по цялата дължина на гърба му. Полакантусът определено не се вписваше в контекста. Той не би трябвало да съществува в Креда — предполагаше се, че е изчезнал в началото на тази епоха и че изобщо не е живял в Северна Америка. Но той си бе там, в цялата си гротескна грозота.
Групата беше донесла цялото тяло. Въпреки че го бяха одрали и изкормили колкото се може по-добре, трупът бе започнал леко да се вмирисва.
— Непременно привлечете вниманието на палеонтолозите върху този динозавър — казах аз на клиента ловец. — Направо ще се отчаят.
Той доволно ми се ухили. Беше дребен и аз се зачудих как човек с неговия ръст може да се изправи срещу динозавър. Опитах се да си спомня кой е и ми се стори, че ми го бяха представили като аристократ от Англия, един от онези, които някак си са успели да запазят родовото си богатство въпреки британската икономика.