— Какво толкова особено има в него? — попита той. — Имаше съвсем малко такива. Убих най-големия. Как бихте възседнали, сър, такъв екземпляр? Доста тромаво създание.
Обясних му какво е особеното и на него му допадна идеята да обърка палеонтолозите.
— Някои от тези учени типове прекалено много се надуват — каза ми аристократът.
Групата едва беше изчезнала в Уилоу Бенд, когато се върна експедиция номер четири. Носеха четири тиранозавъра, два трицератопса и няколко други животни. Липсваше обаче един камион и двама мъже бяха на носилки.
Водачът им свали шапката си и избърса чело.
— Бяха онези проклети създания с роговете — каза той. — С папагалските клюнове. Трицератопси, нали така им викате? Нещо ги подплаши и те налетяха върху нас, десетина или повече от големите екземпляри. Блъснаха камиона отстрани и той се подпали. Имахме късмет, че никой не загина. Едва успяхме да спасим хората, които бяха вътре. Трябваше да избягаме. Не знам колко успяхме да убием. Сновяха навсякъде и си изкарваха яда върху нас. Навярно би трябвало да се върнем и да вземем няколко от главите им. Но когато най-сетне си разчистихме пътя, някак не ни се искаше.
— Било е опасно — казах аз.
— Опасно, разбира се. Но когато си в чужда земя и още не знаеш какво да очакваш, винаги може да стане опасно. Разбрах едно нещо: никога не се приближавай прекалено много до стадо трицератопси. Те са нервни, грозни зверове.
След деня, в който беше заминала втората група, Райла ми каза:
— Тревожа се за номер едно. Закъсняват.
— Само с един ден — отвърнах аз. — Всички са си определили двуседмичен срок, но един-два дни повече или по-малко нямат значение.
— Групата, която току-що си тръгна, е имала неприятности.
— Допуснали са грешка. Това е всичко. Спомняш ли си как ни спря Бен, когато се приближихме прекалено до трицератопсите? Каза, че имало невидима граница, която не бива да се прекрачва. Онези приятели са я прекрачили. Следващия път вече ще внимават.
Видях, че нагоре по склона се тътри Стифи.
— Трябва да го разкараме от тук — казах аз.
— Да, но се дръж мило — рече Райла. — Той е толкова обичлив стар слон.
Тя влезе в караваната и донесе две връзки моркови. Стифи се дотътри до нас и изключително грациозно взе морковите, като грухтеше и сумтеше към нас. След малко го върнах обратно в долината.
— Ще трябва да поограничим дажбата му — предупредих Райла аз. — Ако не го сторим, непрекъснато ще кисне тук горе.
— Знаеш ли, Аса — рече тя, без да обръща внимание на думите ми, — реших къде да си построим къща. Там долу до горичката от киселици. Можем да черпим вода от извора, а хълмът ще ни пази от северозападния вятър.
За първи път чувах за къщата, но не направих въпрос от това. Всъщност, идеята бе добра. Не можехме постоянно да живеем в каравана.
— Предполагам, че си решила и каква къща искаш — казах аз.
— Ами не съвсем. Не чак до подробния план. Само най-общо. Един етаж, не много издигнат над земята. Може би от необработен камък. Малко е старомодно, но ми се струва, че именно такава къща би подхождала тук. Освен това е и скъпо, но би трябвало да можем да си го позволим.
— Вода от извора — повторих аз. — Ами отоплението? След като телефонната линия не работи, съвсем сигурен съм, че няма да можем да прокараме и газопровод.
— Мислих за това. Ще построим къщата здрава и стабилна, с добра изолация и ще използваме за огрев дърва. Ще има много камини. Можем да викаме хора, които да секат и превозват дървата. Из тези хълмове има много. Някъде надалеч, за да не виждаме сечището оттук. Няма да сечем дърветата наоколо. Би било жалко да го направим.
Разговаряхме за къщата по време на вечерята. Колкото повече обмислях идеята, толкова повече ми харесваше. Радвах се, че Райла се сети за това.
— Утре ще отида до Ланкастър и ще разговарям с предприемач — рече тя. — Бен сигурно познава някой добър.
— Репортерите пред портата ще те сдъвчат — казах аз. — Хърб все още иска да си останеш тайнствената жена.
— Виж, Аса, ако се наложи, мога да се справя с тях. Справих се с тях в болницата онази вечер, когато откарахме Хайръм. В най-лошия случай мога да залегна на задната седалка и да се покрия с одеяло или нещо друго. Бен ще ме закара. Защо не дойдеш и ти? Можем да наминем до болницата и да видим Хайръм.
— Не — отвърнах аз. — Един от двама ни трябва да остане тук. Обещах на Котешкото лице да отида при него днес и не го направих. Ще го потърся утре.