— Какво правиш там с него? — попита тя.
— Започва да се чувства самотен — отвърнах аз.
На следващата сутрин Котешкото лице беше в горичката от киселици, а не в старата овощна градина. Клекнах и полушеговито му казах:
— Е, да продължим с това.
Той възприе думите ми буквално. Рибките незабавно започнаха да се блъскат в ума ми и лекичко да го захапват, но този път сякаш бяха повече и по-малки — мънички рибки, които можеха да навлизат все по-навътре и по-навътре в ума ми. Можех да усетя как проникват дълбоко в гънките му. Обземаше ме странна сънлива отпадналост и аз й се съпротивлявах. Потъвах в мека сивота, която ме оплиташе, както фината паяжина улавя попадналото в нея насекомо.
Опитах се да разкъсам мрежата, да се изправя на крака, но с някакво странно безразличие открих, че нямам представа къде съм. Разбрах също, че всъщност не ме е грижа къде мога да бъда. Смътно знаех, че това е Мастодонтия, че с мен е Котешкото лице, че Райла е заминала за Ланкастър, за да се срещне с предприемач във връзка със строежа на къща от необработен камък и че трябва да намерим хора, които да ни снабдят с дърва за зимата, но всичко това беше съвсем далечно, отделно от онова, което се случваше. Знаех и че за момента не е нужно да се занимавам с него.
После го видях: града, ако изобщо бе град. Сякаш седях върху висок хълм под величествено дърво. Времето беше топло и хубаво, а небето бе в най-нежносиния цвят, който някога съм виждал.
Пред мен се простираше градът и когато погледнах от двете си страни, видях, че е навсякъде, че ме заобикаля изцяло и че стига чак до хоризонта във всички посоки.
Хълмът самотно се издигаше насред града — красив хълм със склонове, покрити с тъмнозелена трева и прелестни цветя, а на върха му растеше величественото дърво, под което седях. Подухваше нежен ветрец.
Нямах представа как съм се оказал тук — дори не си задавах този въпрос. Струваше ми се съвсем естествено. Струваше ми се също, че би трябвало да разпозная мястото, но не можех, въпреки всичките си усилия. Когато го видях за първи път, се бях зачудил дали е град и сега знаех, че е така, но също знаех, че е и нещо друго, което е важно, и че просто съм го забравил, но всеки момент ще си го спомня.
Не приличаше нито на един от градовете, които бях виждал преди. Имаше паркове, алеи, широки, красиви улици и всичко това ми се струваше познато, макар да изглеждаше прелестно. Но сградите не бяха такива, каквито човек изобщо би очаквал да види. Нямаха маса и дори почти нямаха форма — по-скоро бяха като паяжина, като дантела, тънки, прозрачни, нематериални. И все пак, щом се вгледах по-внимателно в тях, видях, че не са толкова ефирни, колкото ми се бе сторило отначало; че когато ги гледах по-продължително, започвах да ги виждам по-добре; че когато ги бях погледнал за първи път, не ги бях видял в тяхната цялост; че бях видял само част от тях и че зад тази фасада те имат по-материална форма. Но все пак във всичко имаше нещо, което ме безпокоеше, и след известно време осъзнах, че това е планът на града. Постройките не бяха разположени в огромните правоъгълници, наложени от уличния план, както бе в градовете на Земята. Точно така, помислих си аз: това не беше земен град, макар че не знам защо се изненадвах, след като още от самото начало трябваше да разбера, че не е земен град — това бе градът на Котешкото лице.
— Това е щабквартира — каза Котешкото лице. — Галактическа щабквартира. Помислих си, че за да го разбереш, трябва да го видиш.
— Благодаря, че ми го показа — отвърнах аз. — Това ми помогна да разбера.
Изобщо не бях изненадан, че Котешкото лице ми говори. Бях в онова състояние, в което не се изненадвах от нищо.
Приблизително по същото време осъзнах също, че малките, хапещи ме рибки вече не се блъскат в ума ми. Очевидно бяха свършили работата си, бяха взели всичко, което трябваше да се вземе и бяха изчезнали.
— Тук ли си роден? — попитах го аз.
— Не — отвърна Котешкото лице. — Не съм роден тук. Започнах на друга планета, много далеч от тук. Някой ден ще ти я покажа, ако имаш време за това.
— Но си бил тук — казах аз.
— Дойдох като доброволец — отвърна той. — Или по-скоро, бях призован като доброволец.
— Призован ли? Как са те призовали? Кой те е призовал? Ако си бил призован, значи не си бил доброволец.
Опитах се да разбера дали с Котешкото лице наистина използваме думи и ми се стори, че не го правим, макар да нямаше никаква разлика, защото се разбирахме също толкова добре.
— У теб открих концепцията за бог — рече Котешкото лице. — През цялата история на твоята раса хората са почитали много богове.