— Но ти си отварял пътища за Боузър, а сега и за нас.
— Щом самият аз не можех да използвам пътищата, защо да не дам възможност на други. Защо да не дам възможност на приятелите си?
— Смятал си ни за приятели?
— Първо Боузър — рече той, — после и останалите от вас.
— И сега се тревожиш, че няма да дойде кораб, за да те прибере.
— Мина много време — отвърна Котешкото лице. — Твърде много. И все пак могат да ме потърсят. От моя вид не сме много. Ценни сме. Няма лесно да се откажат от нас.
— Значи все още се надяваш?
— Съвсем слабо.
— Значи затова прекарваш толкова много време в старата овощна градина? За да си там, ако дойдат да те приберат.
— Да — потвърди Котешкото лице.
— Щастлив ли си тук?
— Какво е „щастлив“? Да, предполагам, че съм щастлив.
„Какво е «щастлив»?“ — бе попитал той, като се престори, че не знае какво е щастие. Но той отлично го знаеше. На времето е бил щастлив, възхитен, уплашен — в деня, в който е бил призован в онази огромна галактическа щабквартира, присъединявайки се към елитна компания, легенда в онези части на звездната система, обхванати от огромната конфедерация.
Без да питам как е възможно това, аз се движех заедно с него през онзи фантастичен град, току-що пристигнал от затънтена планета и зяпащ всичко, което виждах, изпълнен с почуда не само пред гледката, но и пред факта, че изобщо съм тук. Заедно с него отидох и на други планети, които само бегло зървах и съвсем за кратко виждах какво са представлявали през миналите векове. Стоях пред прелести, които изпълваха сърцето ми с остра болка, виждах нещастия, които обливаха душата ми с тъга, обезумяло се мъчех да проумея науки и култури, които бяха извън способността ми да разбирам.
После, съвсем внезапно всичко изчезна и аз отново бях в горичката от киселици, застанал срещу Котешкото лице. Умът ми все още кипеше от почуда и трябва да съм загубил представа за времето.
— А Хайръм? — попитах аз. — Показвал ли си на Хайръм…
— Не — отвърна Котешкото лице. — Хайръм не би могъл да го разбере.
И това бе вярно, естествено. Хайръм не би могъл да го разбере. Беше ми се оплакал, че Котешкото лице му казал много неща, които не разбирал.
— Не съм го показвал на никой друг — рече той. — На никой друг, освен на теб.
— Но аз съм объркан — отвърнах аз. — Не разбирам много неща.
— Разумът ти — рече той, — е много по-обхватен, отколкото предполагаш.
— Пак ще дойда — казах аз. — Пак ще си поговорим.
Изкачих се нагоре по склона и когато стигнах до караваната, там нямаше никой. Почудих се дали онази последна група не е пристигнала, докато бях с Котешкото лице. Когато тръгвах, не се тревожех за тях, защото мислех, че ако се появят, най-вероятно ще ги чуя. Но сега се съмнявах, че по време на разговора ми с Котешкото лице бих чул каквото и да било. Затова отидох до началото на път във времето номер едно и видях, че навън от него не водят никакви следи. Това означаваше, че закъсняват с два дни. „Ако не се върнат до утре“ — казах си аз, — „навярно двамата с Бен би трябвало да отидем и да проверим какво ги е забавило.“ Не че се тревожех. Пърси Аспинуол ми се бе сторил напълно компетентен човек. И все пак установих, че се чувствам неспокоен.
Върнах се при караваната и седнах на стълбите. Боузър изпълзя изотдолу и седна съвсем близо до мен. Беше почти като едно време преди да пристигне Райла и да започне целият този бизнес с пътуването във времето.
След онова, което се бе случило с Котешкото лице, първоначално се чувствах полузамаян, но сега можех да започна да го обмислям. Отначало, докато се беше случвало, всичко ми се струваше едва ли не обичайно. Мислех си, че няма от какво чак толкова да се изумявам, приемах го като нещо, което човек съвсем уверено би трябвало да очаква. Но сега, след като имах време да помисля, започнаха да ме полазват студени тръпки и макар да знаех, че наистина се е случило, започнах да се изпълвам със съмнение. Старата човешка игра: казваш, че нещо не се е случило, за да не се е случило.
Но въпреки автоматичното му отхвърляне, дяволски добре знаех, че се е случило и седях на стъпалата, като се опитвах да подредя мислите си. Но нямах много време за това, защото тъкмо започнах, и на хълма се появи колата на Райла, а на седалката до нея беше Хайръм.