Той изскочи навън веднага, щом автомобилът спря, и се затича право към Боузър. Не ми каза нито дума и дори не съм сигурен, че ме забеляза. Когато го видя, Боузър се спусна към него, а Хайръм се отпусна на колене и прегърна кучето, докато Боузър скимтеше и лаеше от щастие, енергично облизвайки с език лицето му.
Райла се хвърли към мен и ме прегърна. Така стояхме четиримата — Хайръм прегръщаше Боузър, а Райла прегръщаше мен.
— Не е ли прекрасно, че Хайръм се върна? — попита тя. — В болницата ми казаха, че могат да го изпишат, но че трябва да си почива и да събира сили. Изглежда ужасно е отслабнал. Не трябва много да работи и…
— Няма проблем — прекъснах я аз. — Хайръм никога не е бил, както вероятно би се изразила ти, пристрастен към работата.
— Всеки ден трябва да прави упражнения — продължи тя. — Най-добре да се разхожда. Освен това храната му трябва да е с високо съдържание на протеини и да взима едно лекарство, което не харесва. Казва, че имало ужасен вкус. Но обеща да го пие, ако го изпишат. О, Аса, трябва да видиш каква къща ще построим. Още нямам плановете, но мога грубо да ти я скицирам. Изцяло е от необработен камък и има голям брой високи комини — ще има камини почти във всяка стая. И с много прозорци. Цели стени от термостъкло, така че да можем да гледаме този наш свят. Все едно, че си седим навън. Ще има вътрешен двор и външна скара направена от същия камък като къщата, с каменен комин, който да отвежда дима, а също и басейн, ако искаш. Струва ми се, че на мен ми се иска. Ще го пълним с вода от извора и тя е ужасно студена, но предприемачът каза, че за ден-два ще се затопля от слънцето и после…
Видях, че Хайръм и Боузър се отдалечават надолу по склона. Те или не чуха вика ми, или не му обърнаха внимание, тъй че се затичах след тях.
Стиснах Хайръм за рамото и го обърнах към мен.
— Къде си мислиш, че отиваш? — попитах аз. — Райла казва, че трябва да си почиваш, да не се уморяваш прекалено много.
— Но господин Стийл — съвсем разумно възрази той, — просто трябва да видя как я кара Стифи. Трябва да му съобщя, че съм се върнал.
— Не днес — казах аз. — Може би утре. Ще вземем кола и ще се опитаме да го намерим.
Поведох двамата обратно. Хайръм протестираше през целия път.
— Ами ти — попита Райла, — как прекара деня?
— Разговарях с Котешкото лице — отвърнах аз.
Тя весело се засмя.
— За какво разговаряхте?
— За много неща — казах аз.
После тя се върна на въпроса за къщата и аз изобщо не успях да взема думата. Тя приказва за това, докато не си легнахме. Никога не я бях виждал толкова щастлива и възбудена.
Реших, че ще й разкажа за Котешкото лице на сутринта, но не стана така. Бен ме измъкна от леглото, като тропаше на вратата и ме викаше да изляза.
Измъкнах се по пижама с още залепнали от съня очи.
— Какво става по дяволите? — попитах аз. — Какво толкова има, че да не може да почака?
— От „Сафари“ настояват — отвърна той. — Започват да нервничат. Искат да отидем и да проверим какво задържа Аспинуол и хората му.
Глава 28
Бен имаше и други тревоги, освен закъснялата група. Разказа ми ги, докато се приготвяхме за пътуването.
— Проклетият Хочкис е отворил кутията на Пандора — рече той. — Надигнали са се църкви и църковни организации. Онзи ден един вестникар каза, че такова нещо не е имало от времето на Реформацията. След седмица-две се очаква изявление от Ватикана. Исках да ти донеса сутрешния вестник, но бях зает с други неща и забравих. Пуснати са подписки Конгресът да гласува закон за пътуването до началото на християнската епоха. Конгресмените се опитват да се измъкнат и не искат да се забъркват в това. Позовават се на отделянето на църквата от държавата — поради това, казват те, нямали право да приемат какъвто и да е закон, свързан с въпроса. Двама от тях отбелязаха също, че ние сме единствените, които можем да пращаме когото и да било във времето и че те нямали никаква власт над това, защото Мастодонтия не била част от Съединените Щати. Страхувам се, че ако разправията продължи, това също ще бъде оспорено. Струва ми се, че всички са объркани. Не знаят дали сме част от САЩ, или не.
— Можем да аргументираме позицията, че не сме част от страната, толкова добре, колкото и опонентите ни — отвърнах аз.
— Знам — рече Бен, — но ако това се превърне в основен аргумент в цялата тази църковна врява, позицията ни доста ще се разклати. Не ми харесва, Аса. Изобщо не ми харесва.
И на мен не ми харесваше, но точно в момента не бях толкова притеснен за това, колкото него.
Райла искаше да дойде в Креда заедно с нас и ни трябваше доста време да я убедим, че е по-добре да остане тук. Ядоса се, че не й позволяваме и твърдеше, че имала право на това.