— В никакъв случай — казах й аз. — Веднъж рискува главата си и това е достатъчно. Тогава трябваше да сме тримата, но сега е друго. Скоро ще се върнем.
Оказа се, че по време на цялата суматоха, Хайръм се е измъкнал и е отишъл да търси Стифи. Райла искаше да отида да го намеря, но аз го пратих по дяволите. Казах, че ако точно в момента тръгна да го търся, най-вероятно ще го застрелям и ще приключа с въпроса. Така че двамата с Бен поехме с малко мрачно настроение. Когато попаднахме в Креда, времето беше горещо и дъждовно. От земята се издигаше пара. Духаше силен, горещ вятър, който едва не ни изгори. По небето се носеха огромни разпокъсани облаци и често изсипваха върху ни петминутни проливни дъждове, толкова топли, че сякаш ни попарваха. Почвата беше разкаляна от постоянните валежи, но колата на Бен вървеше добре и нямахме много проблеми в това отношение.
Отвратителното време очевидно въздействаше и на животните. Повечето от тях навярно се криеха в горичките. Онези, които подплашихме, препуснаха надалеч от нас, включително един малък тиранозавър. Трябваше да заобиколим стадо трицератопси, които стояха с наведени глави без да си правят труда да пасат и просто чакаха времето да се оправи.
Оставената от групата диря се проследяваше сравнително лесно — гумите на тежките камиони бяха оставили дълбоки отпечатъци в почвата. На няколко места последните дъждове или ги бяха напълнили с вода, или ги бяха размили, но без проблем можехме отново да ги откриваме.
Намерихме първия лагер на около осем километра нататък по речната долина. Изглежда групата бе останала тук няколко дни. Огнищата бяха с дебел пласт пепел и имаше много следи от заминаване и връщане. След като потърсихме, открихме дирята, оставена при изоставянето на лагера: на запад през хълма оттатък реката, после около трийсетина километра през прерията.
Оттук нататък равнината рязко прекъсваше, преминавайки в долината на реката на миещите мечки. Дирята, която следвахме, се виеше сред хълмовете. Докато заобикаляхме един от тях, ние се натъкнахме на лагера. Бен спря колата и двамата останахме за миг безмълвни. Палатките, голяма част от които повалени на земята, плющяха на вятъра. Един от камионите беше преобърнат настрани. Другият бе в някакъв ров — едно от онези дерета, толкова характерни за Креда — със забита в стената на рова предница и със стърчащи нагоре задни колела.
Не помръдваше нищо, освен плющящия плат на палатките. Нямаше дим — огнищата бяха изгаснали. Тук-там по земята бяха пръснати бели купчини.
— Мили Боже! — възкликна Бен.
Той бавно вдигна крак от спирачката и остави колата да тръгне напред. Спуснахме се по склона и се приближихме до лагера. Районът беше покрит с останки. Около угасналите огнища бяха пръснати готварски прибори, В земята бяха стъпкани разпокъсани дрехи. Тук-там лежаха изпуснати пушки. Пръснатите бели купчинки бяха кости — човешки кости, оголени от лешоядите.
Бен спря колата и аз излязох навън, подпрял тежката пушка в сгъвката на ръката си. Останах там дълго време, оглеждах се наоколо и се опитвах да възприема чудовищността на онова, което виждах, но умът ми упорито отказваше да осъзнае цялото значение на свидетелствата. Чух Бен да излиза от другата страна на колата. Стъпките му хрущяха, докато заобикаляше автомобила, за да застане до мен.
Той заговори дрезгаво, сякаш се мъчеше гласът му да не затрепери.
— Трябва да се е случило преди седмица или повече. Сигурно само ден, след като са пристигнали тук. Виж онези кости. Съвсем са оголени. За това е трябвало време.
Опитах се да му отговоря, но не успях. Открих, че здраво съм стиснал зъби, за да не им позволя да затракат.
— Никой не се е измъкнал — продължи Бен. — Как така никой не е успял да се спаси?
Насилих се да отговоря.
— Може би някой от тях се е измъкнал. И се крие из хълмовете.
Бен поклати глава.
— Ако е било така, щяха да се опитат да проследят дирята си до вкъщи. Щяхме да ги срещнем по пътя. Сам човек, а навярно и ранен, не би имал никакъв шанс. Ако нещо не го изяде още първия ден, ще го стори на втория, на третия вече със сигурност.
Бен ме остави и обиколи лагера. След около минута тръгнах след него.
— Аса — рече той. Беше спрял и гледаше нещо на земята. — Виж това. Виж тази следа.
Беше размита от дъжда. Малки локвички вода изпълваха дълбоките отпечатъци, оставени от ноктите. Бе огромна. Размиването може би я беше уголемило или пък оставяше впечатлението, че е по-голяма, отколкото бе в действителност, но изглежда отпечатъкът имаше широчина шейсет или повече сантиметра. Малко вляво от него имаше още един подобен.