— Не е тиранозавър — рече Бен. — Влечуго. Трипръсто. Двукрако, предполагам. Виж, тук има още следи!
— Както изглежда — отвърнах аз, — били са цяла глутница. Един или два не биха могли да оставят толкова много следи. Спомняш ли си онази двойка тиранозаври? Решихме, че ловуват по двойки. Преди това се смяташе, че се движат сами. Може би ловуват на глутници. Движат се като глутница вълци и унищожават всичко, което видят. Цяла глутница би намерила много повече плячка отколкото ако се движат сами или дори на двойки.
— Ако е така, ако ловуват на глутници, Аспинуол и другите не са имали време даже да си кажат молитвата — рече Бен.
Пресякохме лагера, като се мъчехме да не гледаме към някои от нещата, които виждахме. Странно, четириколесните автомобили си стояха там, където са били паркирани. Преобърнат беше само един от тях. Кутии с патрони хвърляха мътни отблясъци под слабата светлина на облачния ден. Тук-там лежаха пушки. И навсякъде се виждаха онези огромни отпечатъци.
Вятърът виеше и стенеше в хралупите и оттатък хълмовете, които се спускаха към речната долина. Небето с разкъсаните, препускащи по него облаци кипеше като котел. В далечината се разнесе гръмотевичен тътен.
От малък гъсталак зловещо ме гледаше череп, все още с дрипави останки от скалп и коса и с брада по долната челюст. Догади ми се и тръгнах назад към колата. Беше ми достатъчно.
Спря ме викът на Бен. Когато се обърнах, видях, че е застанал на ръба на дълбоко дере, което прорязваше южния край на лагера.
— Аса, насам! — извика той.
Тръгнах със залитане към него. В дерето се виждаше купчина огромни кости. По някои от тях се развяваха парченца оръфана кожа. Зееше празен гръден кош, ноктеста лапа стърчеше нагоре, а черепът, с все още държаща се за него долна челюст, сякаш бе застинал по средата на смъртоносна захапка.
— Виж онзи крак — рече Бен. — Онзи, който стърчи. Това е преден крак. Добре развит, силен, не като предните крайници на тиранозавъра.
— Алозавър — казах му аз. — Трябва да е алозавър. Пораснал до гигантски размери. Никога не са откривани такива изкопаеми кости.
— Е, поне знаем, че нашите хора са убили един от тях.
— Може да са убили и други. Ако поогледаме…
— Не — отсече Бен. — Видях достатъчно. Да се махаме от тук.
Глава 29
Бен позвъни на Къртни, а двамата с Райла слушахме на другите телефони. Бяхме съвсем сериозни.
— Кърт, имаме лоши новини — рече Бен, когато Къртни се обади.
— Не само вие — отвърна Къртни. — Тази работа с Хочкис започва да излиза извън контрол. Може да ни причини неприятности. Цялата проклета страна се е вдигнала на нокти. Всички се раздвижват.
— И на мен не ми харесва — съгласи се Бен, — но не ти се обаждаме затова. Нали знаеш, че една от групите закъсня?
— Да, с два-три дни. Няма за какво да се притесняваме. Намерили са по-добър улов, отколкото са очаквали. Или са навлезли по-надълбоко, отколкото са си мислели. Може някоя от колите да се е повредила.
— И ние си мислехме същото — отвърна Бен, — но тази сутрин ми се обадиха от „Сафари“ в Ню Йорк. Бяха малко нервни. Помолиха да отидем и да проверим. Тъй че двамата с Аса отидохме. В момента Аса е на другия телефон. Райла също.
Изведнъж в гласа на Къртни се прокрадна тревожна нотка.
— Открили сте, че всичко е наред, разбира се.
— Не — каза Бен. — Експедицията е била унищожена. Всички са мъртви…
— Мъртви? Всички ли?
— Двамата с Аса не открихме оцелели. Не сме се опитвали да броим труповете. Всъщност трупове няма — само скелети. Беше ужасно. Веднага се махнахме от там.
— Мъртви! Какво може…
— Къртни — обадих се аз, — има свидетелства, че са били нападнати от глутница хищни динозаври.
— Не знаех, че хищните динозаври се движат на глутници.
— Нито пък аз. Изобщо никой не е предполагал. Но има доказателства. Повече отпечатъци от крака, отколкото могат да оставят само две-три животни…
— Отпечатъци ли?
— Не само отпечатъци от крака. Открихме скелет на огромен хищен динозавър. Алозавър, най-вероятно. Доста по-голям от тиранозавър.
— Скелети, казвате. Не трупове, а скелети.
— Кърт, трябва да се е случило доста отдавна — рече Бен. — Може би малко след като са тръгнали. Изглежда така, сякаш лешоядите са имали достатъчно време, за да се справят с тях.
— Онова, което искаме да разберем, е какво е юридическото ни положение — обади се Райла. — И какво да правим сега?
От другия край на връзката последва продължително мълчание, после Къртни отвърна: