— От юридическа гледна точка няма в какво да ни обвинят. „Сафари“ подписаха договор, с който поемат отговорността за всяка група. В него също става ясно, че ние не сме отговорни, каквото и да се случи. Ако се чудите дали могат да ни дадат под съд, мисля, че не могат. Нямат никакво основание.
— Ами клиентите, които са взели?
— За тях се отнася същото. Ако изобщо някой е отговорен, това е „Сафари“. Предполагам, че клиентите също са подписали документ, оневиняващ компанията. Струва ми се това е обичайна процедура. Онова, за което трябва да се тревожим, е въздействието върху бизнеса на „Сафари“. Дали клиентите няма да се откажат, когато това се разчуе? Какво ще е влиянието върху общественото мнение? Дали някой проклет глупак няма да се разпищи, че сафаритата в миналото трябва да бъдат прекратени? Освен това трябва да си припомните, че „Сафари“ платиха само половината от таксата по договора. Другата половина предстои след шест месеца. Могат да спазят задължението си, но е възможно и да откажат изплащането на втората половина.
— Всичко това зависи от начина, по който „Сафари“ ще приемат новината — каза Бен.
— Те са практични бизнесмени — отвърна Къртни. — Естествено, това е трагедия, но трагедии се случват. В мините загиват миньори, но въгледобивът продължава. Ако се откажат прекалено много клиенти и не се появят други, те ще се замислят.
— Някои могат да се откажат — рече Бен. — Но не много. Познавам тези хора. Това само ще засили желанието им. Нещо голямо там в миналото, нещо опасно, хайде да отидем и да го убием. По-голям ловен трофей, отколкото някой някога е сънувал.
— Надявам се да си прав — каза Къртни. — Засега „Сафари“ е единствената ни сделка. Мислехме си, че пред вратата ни ще се тълпят, за да сключат и други големи сделки, но те се бавят. Същото се отнася и за нещата, за които се тревожим. Смятахме, че хората от данъчната служба ще се счепкат с нас. Те малко подушиха наоколо, но засега това е всичко.
— Може да си траят и да се опитват да разработят стратегия за действие — предположи Бен.
— Възможно е — съгласи се Къртни.
— Ами хората от киното? — попита Райла. — Ще ги отблъсне ли тази изчезнала група?
— Съмнявам се — отвърна адвокатът. — Не всички епохи са толкова опасни, колкото Креда, нали, Аса?
— В Юра също може да е доста трудно — казах му аз. — Тези два периода са най-гадни. Но ако не внимаваш къде стъпваш, всяка епоха си има своите рискове. Това е непозната земя.
— Най-непосредственият въпрос е как да съобщим на „Сафари“ — рече Бен. — Мога да им позвъня. Но си помислих, че би трябвало да те известим, преди да направим каквото и да било.
— Защо не оставиш на мен да им позвъня, Бен? Познавам ги малко по-добре от вас. Освен Райла, разбира се. Какво ще кажеш, Райла?
— Давай — отвърна Райла. — Ще се справиш добре. По-добре от който и да е от нас.
— Могат да поискат да се свържат с теб. Там ли ще бъдеш?
— Аз ще съм тук — каза Бен.
Глава 30
Късно следобед от „Сафари“ позвъниха на Бен. Щели да пратят експедиция, за да огледат мястото на нещастието и да донесат онова, което е останало от жертвите.
С Райла се върнахме в Мастодонтия. Никой от нас нямаше какво да каже за пътуването — и двамата бяхме потиснати.
Хайръм и Боузър ни чакаха, седнали на стълбите. Хайръм приказваше неудържимо. Открил Стифи и добре си поговорил с него; потърсил Котешкото лице, с когото също разговарял. И двамата се зарадвали да го видят и той им разказал всичко за престоя си в болницата. Боузър, спомена той, намерил мармот, вкарал го в дупка и се опитал да го изрови от там. Хайръм го върнал и му се скарал. „Боузър“ — рече той, — „се засрами от себе си.“ Хайръм изпържил яйца за обяд. „Но Боузър“ — строго ни напомни той — „не обича яйца.“ Трябвало винаги да оставяме за него студено печено.
След вечеря двамата с Райла седнахме навън. Боузър и Хайръм, уморени от заниманията си през деня, отидоха да спят.
— Тревожа се, Аса — каза Райла. — Ако „Сафари“ са ни платили само половината сума по договора, можем да закъсаме за пари. Дадохме на Бен неговата комисионна за сделката, въпреки че няма нищо общо с нея.
— Заслужи си я — отвърнах аз. — Може и да няма нищо общо с договора със „Сафари“, но се скъса от работа заради нас.
— Не се оплаквам от това — рече Райла. — Не ми се свиди за него. Но всичко се натрупва. Оградата ни струва цяло състояние, административната сграда не излезе по-евтино. Заплатите на охраната достигат до неколкостотин долара на ден. Все още имаме пари, но са на свършване. Ако „Сафари“ се откажат, ако хората от киното решат да изчакат, можем да изпаднем в затруднение.