— „Сафари“ няма да се откажат — успокоих я аз. — Могат да се посвият за известно време, докато премине бурята. Но Бен е прав. Колкото по-опасно е положението, толкова по-нетърпеливи ще са ловците. За кинокомпанията не знам, но очите им блестят алчно. Няма да пропуснат този шанс.
— И още нещо — рече Райла. — Къртни не работи евтино. Бог знае какъв дълг сме натрупали към него.
— Хайде да не се разстройваме предварително — казах аз. — Всичко ще се оправи.
— Мислиш си, че съм алчна, нали, Аса?
— Алчна ли? Не знам. Ти си делова жена. Прекарала си всичките тези години в бизнеса.
— Не става въпрос за бизнес — възрази тя. — Нито за алчност. Става въпрос за сигурност. Жената има нужда да се чувства сигурна дори повече от мъжа. Повечето жени могат да се чувстват сигурни в семейството си, но аз нямам семейство. Трябваше да потърся друга основа за сигурност и стигнах до парите. Парите ми се струваха верния отговор. Ако можех да натрупам достатъчно, щях да се чувствам сигурна. Затова искам толкова. Затова толкова бързо се нахвърлих на идеята за пътуването във времето. Видях в нея големи възможности.
— Все още има големи възможности.
— Но има и главоболия. А и основата ни е толкова крехка. Котешкото лице и Хайръм. Ако един от двамата ни провали…
— Справихме се и без Хайръм.
— Да, предполагам, че е така. Но бе ужасно трудно.
— Вече не е така — казах аз. — От два дни се опитвам да ти го кажа, но нямах никаква възможност. Първо беше къщата, после се върна Хайръм, а след това нещастието с хората от „Сафари“. Онова, което исках да ти кажа, е, че мога да разговарям с Котешкото лице.
Тя изненадано ме погледна.
— Искаш да кажеш, че наистина разговаряш с него? Точно като Хайръм?
— По-добре от Хайръм — поправих я аз и й разказах всичко, а тя внимателно ме наблюдаваше с известно недоверие.
— Звучи ми страшничко — рече тя. — Аз щях да се уплаша.
— Не ме беше страх. Бях прекалено замаян, за да се уплаша.
— Защо мислиш се е опитвал толкова усилено да направи така, че да може да разговаря с теб?
— Ужасно му се е искало да разговаря с някого.
— Но той е можел да разговаря с Хайръм.
— Хайръм не беше тук, спомни си. Нямаше го няколко дни. Струва ми се, че Котешкото лице не е разбрал какво се е случило с него. А и Хайръм не го е задоволявал като събеседник. Не би разбрал почти нищо от онова, което ми показа Котешкото лице. Котешкото лице е същество като нас хората.
— Като хората ли?
— Да, като хората. Извънземен е, естествено. Но с някои човешки черти, които не би очаквала да откриеш. Навярно е скрил извънземните си белези от мен и е подсилил онова, което можеш да наречеш „негова човешка жилка“…
— В такъв случай — прекъсна ме Райла, — той е много умно същество. И сложно.
— Всяко нещо, живяло повече от милион години, би трябвало да е умно и сложно
— Веднъж ни каза, че е безсмъртен.
— Не сме разговаряли за това. Всъщност за него това не е толкова важно.
— Той те е очаровал — каза Райла.
— Да, предполагам, че е така. Странното е, че съм разговарял с извънземен разум. Това е нещо, което вестниците веднага биха отпечатали на първа страница. Сензационна история. Наистина сензационна, предполагам, защото е нещо, за което се пише и приказва от толкова години. Има ли чужд разум във вселената? Какво ще стане, ако човек се срещне с извънземен? И всички въпроси около този първи контакт. Но на мен изобщо не ми изглежда сензационен. Изглежда ми съвсем приятелски и обикновен.
— Ти си странен човек, Аса — рече Райла. — Винаги си бил странен. Струва ми се, че затова те обичам. Мнението на другите хора не ти влияе. Мислиш със собствения си мозък.
— Благодаря ти, скъпа — отвърнах аз.
И ние продължихме да седим там, да мислим за Котешкото лице и да се чудим. Сега той беше навън в спускащия се здрач, навярно в горичката от киселици или в старата овощна градина. И докато мислех, аз разбрах, че знам много повече за него, отколкото ми бе казал. Например, че не е биологично същество, а някаква странна комбинация от електронно-молекулярен живот, която не бях в състояние да проумея. Навярно, казах си аз, един електронен инженер би я разбрал, но не в нейната цялост. Знаех също, че той разглежда времето не като част от пространствено-времевия континуум, не като спойка, която поддържа единството на вселената, а като независим фактор, който може да се обясни с определени уравнения, които нито можех да разпозная, нито да проумея (защото по принцип всички уравнения за мен бяха неразбираеми), и че може да се управлява и манипулира, ако човек разбираше уравненията. Знаех също, макар да ми беше казал, че е безсмъртен, той все пак хранеше вяра и надежда в задгробния живот — което ми се струваше изключително странна идея, защото един безсмъртен не би трябвало да се нуждае от такава вяра или надежда. Как бе възможно, запитах се аз, да знам такива неща за него? Бях сигурен, че не ми ги е казал, но признах, че може да го е сторил, защото през голяма част от времето, докато ми говореше, бях объркан и навярно с не толкова ясен ум, колкото би трябвало.